Джон Коннолли - Жътварите

Потисна тези мисли и пръстите му заиграха по клавиатурата. Издирването на Артър Лийхейгън започваше. Следваше истинският лов.

Гейбриъл седеше на стол в стая до шефската пред същия вид огледален прозорец. Момчето бе високо, възслабо, но това беше поправимо. Беше и хубавец, а сигурно щеше още да се разхубави. Повече впечатляваше обаче леденото спокойствие, то беше многообещаващо. Главата му бе гордо изправена въпреки продължителния и видимо болезнен разпит. Очите бяха блестящи, зорки и не потрепваха.

Измина минута и нещо. Момчето помръдна. Напрегна се леко като зверче, вече надушило друг, приближаващ се по-едър екземпляр, но все още несигурно дали той представлява заплаха. Усещаше, че го наблюдават. И което бе по-важно — съзнаваше, че отвъд преградата не е Устър.

Гейбриъл се наведе напред, допря пръст в стъклото. Очерта с него контура на момчешката глава, сякаш дистанционно докосваше бузите, брадичката. Приличаше на селекционер, който проверява качествата на чистокръвно жребче. О, да, рече си той, имаш необходимия потенциал. Точно каквото ми е нужно.

Истински Жътвар.

Гейбриъл знаеше, че в огромното си мнозинство хората не се раждат убийци. Има мъже, които смятат, че са способни да извършат убийство. Има и други, които можеш да обучиш да убиват. Но на пръсти се броят онези, които притежават вродената способност да отнемат живота на ближния. Историята ни предоставя множество факти за най-различни човешки нагласи. Например за хора, които са отказвали да убиват по време на война дори и когато е трябвало да спасяват живота си или този на свои другари. Една статистика от Втората световна война например сочи, че не повече от 15 на сто от американските войници реално са обстрелвали врага. Повечето са стреляли напосоки или във въздуха или изобщо не са натискали спусъка. Трети са предпочитали да изпълняват други задачи извън полесраженията: транспортни, съобщителни, строителни. Известни са случаи на доброволно изнасяне на ранени от бойното поле при тежък обстрел — правили са го хора с огромен риск за живота си и с единствената цел да избегнат пряко участие в боя. С други думи, тук не ставаше дума за малодушие и страх, а за вътрешна нагласа на индивида и отказ от посегателство върху живота на ближния, много често в резултат на религиозни убеждения.

С развитието на военните науки и психологията, разбира се, този феномен постепенно се бе променял. Психологическата обработка на личния състав в армията ставаше все по-ефикасна, методите й в обучението на субекта да убива — все по-резултатни. И все пак едно бе да аргументираш необходимостта от убиване по време на война, съвсем друго — да намериш хора, при които това изобщо не е необходимо. По време на афект, гняв или страх начинът на мислене при човешкия индивид се променя радикално (тук роля според някои научни школи играят мозъчните лобове, най-вече предният и средният); отпада интелектуалният филтър, който контролира екстремните действия и се намесват фактори като например средният лоб. Други източници твърдят, че при насрещна опасност автоматично се включва механизъм, условно наречен „съпротивлявай се или бягай!“. Трети са на мнение, че реалният спектър на реакции е далеч по-широк и доста по-сложен. Да бягаш или да влезеш в бой е финалният избор, едва след като са изчерпани други възможности като например подчинение, опит за заблуда, хитруване.

Гейбриъл знаеше също, че според повечето специалисти при социопата има определен мозъчен дефицит, оттук следва отсъствието на абсолютно всякакви задръжки при убиване. В същото време е трудно да принудиш социопата да изпълнява заповеди, следователно няма как той да бъде контролиран. А в армията целта на психологическата обработка бе да се преодолеят или неутрализират определени функции на мозъчните дялове и по този начин да бъде създаден т.нар. псевдосоциопат. Тоест човек, който може да бъде контролиран, да изпълнява заповеди — да влиза в бой и да убива. Защото добре обученият и психологически обработен войник е отлично оръжие сам по себе си. Този процес накърняваше най-добрите страни на пълноценната човешка личност. И най-вече разбирането, че човек не съществува сам по себе си, че той е част от една колективна цялост и всяка смърт способства за нейното разрушаване, респективно за неговото. Военното обучение изискваше това разбиране да бъде анулирано. И както при ранните хирургически процедури в античността, то бе базирано на недостатъчно и неточно познаване на човешкия организъм.