Джон Коннолли - Жътварите

И махна с ръка пред себе си, сякаш имаше предвид стаята за разпити, участъка, Устър, закона.

— Казвам си, че мога да помогна да намериш мястото си в живота. Така, че уменията ти да бъдат използвани много по-добре, отколкото в това градче. Виждаш ли, останеш ли в него, ти непременно ще прекрачиш рамките на позволеното. Ще те предизвикват, ще те заплашват. Най-напред полицията, но ще има и други. И ти ще откликнеш на предизвикателствата. Само че вече си достатъчно известен. Втори път няма да се измъкнеш. Ще трябва да отговаряш за стореното, а наказанието ще бъде евентуално най-тежкото.

— Не разбирам за какво говорите.

Гейбриъл поклати пръст, но жестът не беше укорен.

— Добре, даже чудесно — засмя се той и направи кратка пауза. — Нека ти обясня какво ще се случи в близко бъдеще — започна той след малко. — Дебър има приятели или може би е по-точно да се каже „познати мъже като него“, че и по-лоши. Те няма да оставят смъртта му да мине току-така. Не могат да си го позволят. Защото така ще покажат слабост и уязвимост, нали? А репутацията им съществено ще пострада. Вече знаят, че са те разпитвали за смъртта на Дебър, но няма да бъдат така скептично настроени както тукашните детективи. Завърнеш ли се у дома, ще те издебнат и ще те убият. Възможно е също да пострадат жените от твоето семейство. Избягаш ли, пък ще тръгнат по дирите ти.

— Вас това какво ви е грижа?

— Грижа ли? О, не. Мога да си тръгна веднага и да ви оставя на милостта на съдбата — и теб, и семейството ти. Никакво съжаление няма да изпитам. Но има и друга възможност — ти да се вслушаш в моето предложение и да се получи нещо взаимноизгодно. Разбирам твоя проблем. Не ме познаваш и няма как да ми вярваш. Влизам ти в положението. Давам си сметка също, че сигурно ще имаш нужда от малко време да обмислиш моето предложение…

— Че аз не зная какво предлагате — възрази Луис. — Нищо конкретно не съм чул.

Става забавно, рече си Гейбриъл. Момчето е и прекалено умно за годините си.

— Предлагам обучение, режим, дисциплина. Предлагам ти насоки: за оползотворяване на гнева в теб. За използване на дарбите ти.

— А протекция?

— Ще те науча сам да се защитаваш.

— А семейството ми?

— За тях риск има само ако останеш тук. Или ако знаят къде се намираш.

— Значи изборът е да тръгна с вас или сам да изляза оттук?

— Точно така.

Луис прехапа устни и се замисли.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, сър — каза той след малко. — Мисля да си тръгвам.

Гейбриъл кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна плик. Протегна го към момчето. След кратко колебание то го пое и отвори. Опита да прикрие изненадата, но не успя — издадоха го широко ококорените очи.

— Да, в плика има хиляда долара. И картичка с телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време, денем, нощем, няма значение. Помисли върху предложението ми, но помни какво ти казах: у дома не бива да се завръщаш. Необходимо е да се махнеш оттук и да заминеш много далеч. Тогава пак ще размислиш, ще вземеш решение как да постъпиш. И какво да правиш, когато онези хора те открият. Защото точно така ще стане, друг вариант няма.

Луис затвори плика и излезе от стаята. Гейбриъл не тръгна след него, нямаше защо. Беше сигурен, че момчето ще напусне града. Не го ли направеше, значи самият той се бе излъгал в него. И така или иначе то нямаше да му върши работа. Но Гейбриъл вярваше в преценките си. Парите бяха без значение, щеше да си ги възстанови стократно.

Луис се върна у дома заедно с баба си. По пътя не разговаряха, макар че разстоянието беше повече от две мили. Вкъщи момчето подбра най-хубавите си дрехи, някои от майчините снимки, дребните ценности, които притежаваше, и ги сложи в пътна чанта. Двеста долара скри на различни места по себе си: в колана на панталона, в едната обувка, в подгъва на ризата. Още триста разпредели по джобовете. Останалите петстотин предаде на баба си, сетне целуна жените една по една и излезе от дома си завинаги.

Отвън срещна господин Отис и го помоли да го откара с камиона си до автобусната спирка, и без това отиваше в същата посока. По пътя изведнъж поиска да спрат. Отис бързаше и не му се искаше да губи време, но в очите на момчето забеляза нещо особено и си каза, че е по-добре да не му противоречи. Мястото, което Луис посочи, бе горичката срещу кръчмата на Том Ръдж. Момчето пресече черния път и се скри.