Джон Коннолли - Жътварите

— Следващия път…

Сетне излезе през вратата заднешком. След секунди стъклото на левия преден прозорец се пръсна, по пода се посипаха стотици стъклени късове, а бухалката се строполи сред тях. Том чу шум на мотор в далечината, но когато успя да стигне до пътя, вече нищо не се виждаше.

Въпреки многократните си усилия така и не можа да открие кой бе помогнал на чернокожия да изчезне толкова бързо. Мина време, успя да разбере кой е младежът. Тогава разговаря с едни хора, които пък имаха други сметки за уреждане с Луис. Годините летяха, гневът на Ръдж утихна и почти премина, споменът съвсем избледня. Междувременно заболя, умствените му способности се влошаваха прогресивно, настъпи деменция. Успяваше да прикрива болестта си от посетителите, но бизнесът му все повече западаше. Един ден обаче момчето Луис — вече мъж — наистина се завърна и Том Ръдж Дребния си получи заслуженото. За съжаление вероятно по ирония на съдбата преди смъртта си не успя да разпознае единствения чернокож, дръзнал някога да вдигне ръка срещу него.

Веднъж Ейнджъл попита Луис защо бе отлагал отмъщението години наред? Отговорът бе, че не си струвало да бие толкова път за човек като Ръдж. Но това не означавало, че е забравил или че възмездието го е отминало. Просто изчаквал удобен момент, когато ще се случи да посети района по друга причина.

Но това бе станало много по-късно. След инцидента в бара Луис се качи на автобуса и пое на запад. Пътува доста време, променяше транспорта, стигна чак до океана. Там намери нужното, живееше и работеше, изчаквайки появата на онези мъже.

Луис бе подранил за срещата с Гейбриъл. По принцип не обичаше да пристига пръв. Предпочиташе да го чакат, това винаги даваше психологическо преимущество. Би могло да се спори дали в случая с Гейбриъл е така — все пак се познаваха толкова отдавна. Но и двамата си даваха сметка колко по-трудни са взаимоотношенията им днес. На първо място, не бяха равнопоставени. Гейбриъл бе играл донякъде ролята на баща, бе прибрал момчето под свое крило. Обучаваше го и го научи да оцелява благодарение на вродените си умения. Макар че и двамата знаеха защо менторът е постъпил така.

Бе се възползвал изцяло от инстинктите и качествата на своя питомец, след като ги бе доразвил и усъвършенствал. Най-вече бе експлоатирал склонността му към насилие, превръщайки ученика си в страховито наемно оръжие. Луис не беше наивник: даваше си сметка, че и без появата на Гейбриъл животът му едва ли би поел по друг път — по-добър, по-безопасен, по-добродетелен. Но без Гейбриъл най-вероятно днес нямаше да е жив. Затова пък бе платил подобаваща цена.

Като последен сред Жътварите Луис се раздели с него без съжаление и угризения, без да се обръща назад. Сетне години наред се ослушваше и взимаше предпазни мерки, винаги нащрек срещу невидими заплахи. Знаеше, че мнозина ще заплатят добри пари само и само някой да затвори устата му завинаги. За съжаление бе много вероятно да е сред тях и старият учител, който бе присъствал в живота му най-дълго. Разбира се, с изключение на няколкото живи жени от семейството, на които Луис изпращаше пари до ден-днешен. Така успокояваше съвестта си, макар да знаеше, че те нямат нужда от тях. Но Гейбриъл бе вървял почти неотлъчно до него през най-важната част от юношеството и по-голямата част на зрелия му живот. Всъщност до мига, когато Луис прекъсна връзката им. Сега Съдбата бе пожелала двамата да се срещнат отново — единият в заника на живота си, другият на средна възраст. Странна бе мисълта, че при първата им среща Гейбриъл бе по-млад, отколкото Луис сега.

Погледна часовника си. И отново съжали, че е подранил, защото не бе в настроение да чака. Усещаше постоянно нарастващото вътрешно напрежение, но не се стараеше да го овладее. То носеше и приятно предусещане, защото със сигурност предстоеше насилие и цялото му същество вече се настройваше за него. Идваше край на спокойствието, на месеците тих и кротък, нормален живот и забавно безделие. Вярно, че в началото на годината бяха прескочили с Ейнджъл до Мейн, за да помогнат на Паркър в конфликт с човек на име Мерик, но Луис се завърна оттам разочарован и неспокоен. Оказа се, че няма нужда от специализираните му умения. Двамата с партньора бяха играли ролята на всяващи респект охранители, нищо повече. Сега обаче се задаваше реална заплаха и той се подготвяше да я посрещне подобаващо. За съжаление все още нямаше достатъчно ясна картина за измеренията й. Именно затова беше тук сега — в стария бар недалеч от сервиза на Уили Бру. Гейбриъл бе обещал допълнителна информация във връзка с наученото от Хойл, както и евентуално потвърждение на някои от споменатите факти. А каквито и да бяха недостатъците на стария ментор, той поне не беше човек, който забравя дадените обещания.