Джон Коннолли - Жътварите

Ейнджъл потръпна шокиран, но не изпита съжаление.

— Ще оживее. Поне засега.

И двамата бяха в апартамента. Беше късен следобед. Плътен глас телефонира на Луис с новината за Гейбриъл. Ейнджъл не го разпозна и не понечи да разпитва. Само мълчаливо изслуша партньора си, когато той повтори чутото. Малко по-късно реагира накратко:

— Жилаво дърто копеле.

В думите нямаше хумор, още по-малко топлина или симпатия. Луис не пропусна да усети жилото в тях.

— Той би те оставил да умреш ей така, за нищо. Стига това да го устройва — добави след секунди Ейнджъл. — И за миг не би се замислил.

— Не е вярно — откликна Луис, застанал пред прозореца и загледан навън. — Би ми отделил поне минутка.

Ейнджъл поклати глава. Самият той имаше тежък живот, бе преживял много травми и бе лишен от много неща. Запита се обаче колко ли трябва да е ощетен Луис в емоционално отношение, че да изпитва обич към чудовище като Гейбриъл? Може би е вярно, че мъжете винаги изпитват привързаност към бащите си, колкото и да са изстрадали по тяхна вина? И че във всекиго остава по малко топлина към бащината личност. Спомни си, че бе плакал, когато научи за кончината на баща си. А старият негодник го водеше при педофили и всякакви други извратени мръсници за дребни пари — колкото да си купи пиене. Казваше си, че сигурно затова е ридал така горко — всъщност е оплаквал безчовечностга в него.

— Ако Хойл е прав, Лийхейгън наистина се е добрал до Балънтайн — обади се Луис. — Вероятно от него е изтръгнал информация за Гейбриъл.

— Аз пък мислех, че старият се подсигурява достатъчно добре — каза Ейнджъл.

— О, да, обаче с Балънтайн се познават лично, а между тях е имало може би само един буфер. И Лийхейгън го е разкрил. Оттам е направил и останалите връзки.

— Какво ще предприемем ние?

— Първо, ще посетим още веднъж Хойл, сетне ще се заема с Лийхейгън. Иначе това изобщо няма да спре.

— Заради кого го правиш? За себе си или заради Гейбриъл?

— Какво значение има? — повдигна рамене Луис.

Боже мой, въздъхна Ейнджъл, това е старият Луис с най-тъмното си излъчване. Онзи Луис, отгледан и възпитан лично от Гейбриъл.

Бентън се обаждаше от телефонна будка на „Рузвелт“.

— Задачата е изпълнена — докладва той и неволно направи гримаса.

Болеше го и китката, и рамото. Вероятно раменната рана отново кървеше — точно там чувстваше мокрота и топлина. С получените в сервиза наранявания не биваше да поема задачата лично — той да стреля по стария. Обаче беше ядосан, а се налагаше и да изкупи грешките си за предишния провал.

— Добре — отвърна Майкъл Лийхейгън. — Можеш да се връщаш.

Синът остави слушалката и тръгна към спалнята на баща си. Старият Лийхейгън спеше. Остана за малко при него, загледан в излинялото тяло, но реши да не го буди. Ще изчака да се събуди сам, тогава ще му каже.

Всъщност Майкъл не знаеше коя е мишената. Балънтайн бе говорил за възрастен мъж, и то в най-общи линии. Но стана ясно, че последният е бил ключовата фигура в убийството на брат му. Това бе напълно достатъчно. Това и фактът, че се е срещал с Луис, човекът, пряко отговорен за братовата му смърт. Ударът на Бентън бе още един стимул за въпросния Луис. Всъщност предизвикателство с цел да го извади на светло и да го подмами да тръгне срещу тях, което значеше, че ще потегли на север, към тяхната територия. Най-сетне Майкъл започваше да разбира логиката и стратегията на баща си. Подмами врага при себе си, пролей кръвта му върху гроба на техния син и брат. В същото време смяташе, че баща му надценява този Луис, неговия партньор и заплахата, която двамата представляват заедно. Според Майкъл нямаше нужда да наемат и онзи убиец, хищника със странното име Блис. Но не успя да разубеди баща си и в крайна сметка се отказа. Парите си бяха негови, а и той ръководеше отмъщението. Би се съгласил с всичко, което старият нареди. Обичаше го много, при това знаеше отлично: след смъртта му ще наследи цялото огромно бащино състояние.

Бъдещият шеф бе той — Майкъл Лийхейгън. Нямаше нищо против да почака още малко, при това бе напълно верен на стария семеен властелин.

Не се обадиха на Хойл, за да предупредят, че пристигат. Появиха се във фоайето късно вечерта и настояха дежурният охранител да уведоми Симиън, че г-н Хойл има посетители. Дежурният не изглеждаше разтревожен от неподходящия час на визитата. Ейнджъл си помисли, че при ексцентричния начин на живот на милионера бодигардовете са свикнали с влизането и излизането на външни хора по всяко време на денонощието.