Джон Коннолли - Жътварите

— Прощавайте, без да ви обиждам… каква е връзката тук с обсъждания бизнес? — не се стърпя Луис, леко подразнен от дългата лекция.

— Исках да ви разкажа как Лийхейгън обезлюди Уинслоу. Предлагал е и обезщетения на някои семейства, но срещу документ, който лишава от правото тях и наследниците им да го преследват в бъдеще по съдебен път. Просто ги е прецаквал, и то здравата. Това става някъде около 1980 г. и сумите, които те са получили, са нищожни в сравнение с онова, което би им дал един съд. Допускам, че повечето от тях дори не са и разбрали каква е причината за болестта им. А мнозина са били вече мъртви, когато по много други места започнаха съдебни дела по същия повод. Ето, такъв човек е Лийхейгън. Мисля, че можете да си направите съответните заключения. Донякъде е ирония на съдбата, че същите мини, които го обогатиха неимоверно, са може би причина за сегашните му страдания. Струва ми се, че те предизвикаха и кончината на съпругата му. Сега и той умира бавно.

При споменаването на думата съпруга домакинът примигна леко. Направи кратка пауза и взе друга карта, показваща в едър мащаб руслото на река.

— След като унищожи града, подаде молба да пренасочи руслото на местна река на име Рубо. Аргументира се с мъгляви екологически съображения, а на практика си създаде почти непроходима граница от предостатъчно широк крепостен ров. Над него минават само два пътя. Зад голямата къща пък се намира езерото Фолън Лейк. То е оградено със скали и специално опънати мрежи с ток и други приспособления и е също непроходимо. Единственият начин да влезеш на негова територия е през двата моста над реката.

Милионерът показа всичко това на картата, проследявайки с пръст двете шосета, които се събираха в едно. Преди съединението ги пресичаха два вътрешни пътя, успоредни на източния бряг на езерото.

— На мостовете има ли охрана? Или се наблюдават?

— Не постоянно, но наоколо са къщи на негови наематели — хора, които отглеждаха говедата, и други, заемащи различни длъжности в големия имот. Само две къщи там не са негови, но със собствениците е постигнал споразумение да не се бъркат в работите му, а той ги е оставил на мира. Къщите са предимно около северното шосе. Южното е много по-слабо натоварено. И по двата пътя може да се стигне близо до дома му, но южният е по-безопасен. А в случай, че усетят нещо, ще блокират мостовете и ще стане трудно за изтегляне.

— С колко мъже разполага?

— Предполагам, че с около дузина, които се движат по цялата територия на имота. Снабдени са с висококачествена комуникационна техника, гарантирана против подслушване. Някои са бивши затворници, други просто местни негодници.

— Само предполагате? — подхвърли Ейнджъл.

— Ами да. Лийхейгън е отшелник като мен. Всичко, което зная за сегашната ситуация около него, е купено скъпо и прескъпо. При това не е много.

Хойл прехвърли снимките и отдели една.

— Ето го неговия син и наследник Майкъл.

Човекът на фотографията бе на около четирийсет години; приличаше на баща си и най-вече в очите, беше възпълен, но далеч не като него. Носеше джинси и шарена риза, държеше ловна карабина. В краката му лежеше едър елен, главата му положена на пън и обърната към обектива. Луис си представи Джони Лий — човека, когото бе убил в Сан Антонио. Доколкото си спомняше, той приличаше повече на стария Лийхейгън.

— Тази снимка е съвсем нова — продължи Хойл. — Синът се грижи за бащиния бизнес и на практика е връзката на семейството с външния свят. На фона на баща си изглежда истински бонвиван, обаче сравним ли го с нормалния начин на живот, и той е почти отшелник. Няколко пъти годишно се показва тук и там, иначе хората отвън идват при него.

— Както се е случило с вашата дъщеря — обади се Луис.

— Именно — кимна Хойл. — Затова искам да ликвидирате и Майкъл. Ще заплатя отделно и за него.

Луис се изправи в стола. Ейнджъл мълчеше.

— Изобщо не съм претендирал, че задачата ще е лека — продължи милионерът. — Ако можех да се оправя с този проблем със собствени ресурси, изобщо нямаше да ви търся. В същото време ми се струва, че в ликвидирането на Лийхейгън интересите ни се покриват. Още, че и вие вероятно ще успеете, докато други биха се провалили.

— Това тук всичко ли е, с което разполагате? — кимна към папката Луис.

— Да, всичко, което може да се окаже полезно.

— Все още не сте ни информирали как започна враждата ви с Лийхейгън — обади се Ейнджъл.

— Открадна жена ми. Или по-точно жената, която щеше да стане моя съпруга. Просто я отмъкна и тя затова умря. Работила на мината му като чиновничка, представете си. Лийхейгън смятал, че не е лошо сама да си изкарва прехраната.