Джон Коннолли - Жътварите

Загледан в гърба му, Отис започна да се поти.

Том Ръдж Дребния четеше вестник, разстлан върху тезгяха на бара. В момента нямаше посетители, а радиото предаваше футболен мач. Обичаше тези тихи мигове на спокойствие. Сетне до късно щеше да налива питиета на клиентите и заедно да обсъждат спорта, времето, семейните дрязги и съпругите. Барът на Том бе особено място, където не влизаха цветнокожи и жени. Заведението беше нещо като оазис, но само за определен тип бели мъже. Тук Дребния бе пълен господар, всичко, което ставаше, беше изцяло по негов вкус. Не се водеха съществени разговори, не се взимаха важни решения. Нямаше свади и безобразия: Ръдж не позволяваше своеволия на своя територия. Не обичаше и пияниците, не толерираше неумерената консумация на алкохол. И прекалеше ли някой с чашката, казваше му „достатъчно“ и го отпращаше. При това го съпровождаше до возилото му, съветвайки го да шофира бавно и внимателно, а у дома да не влиза в пререкания с благоверната. Нямаше неприятности с полицията, ченгета рядко идваха тук. Отлични отношения поддържаше и с градските старейшини.

Само че всичко това бе само параван и димна завеса. Истината за него бе съвсем друга. Въпреки привидно добродетелния начин на живот, спазването на добрия тон и норми на поведение Том Ръдж беше истинско животно с вкус към насилието, перверзиите и крайностите. Беше безнравствен, сексуално невъздържан, изпълнен с омраза към всички, които не бяха като него. Ненавиждаше и жените, тъй като с него лягаха само бели проститутки, а те се брояха на пръсти и го правеха единствено срещу достатъчно високо заплащане. Мразеше и евреите, макар че не познаваше нито един. Мразеше и всички религии извън своята, респективно техните църкви и паства. Презираше чужденците — поляци, германци, ирландци, всички с чуждестранен акцент, всички, чиито имена не можеше да произнася. Най-много, разбира се, мразеше цветните. Там изключения нямаше.

И ето сега, когато обръщаше поредната страница на вестника, нещо се мярна на прага на бара. Том вдигна очи — отсреща му стоеше чернокож младеж. Не знаеше колко време е бил там, но това нямаше значение. Секунда да е, пак е било много.

— Изчезвай, черньо — изръмжа той. — Тук печки не пускам.

Момчето не помръдна. Дребния се помести, направи стъпка към вратичката на бара, сетне още една. По пътя грабна бейзболната бухалка, която държеше под плота. Там имаше и рязана двуцевка, но Том сметна, че бухалката ще бъде напълно достатъчна.

— Абе ти не чу ли к’во казах? Хващай пътя!

Сега момчето отвори уста.

— Зная какво си направил.

Том Ръдж зяпна, загубил дар слово. Как се осмелява това копеле! Спокойствието на черньото беше влудяващо, тонът — равен, а погледът му сякаш проникна в него и полази чак по мозъка му, опазил го Бог!

— К’ви, по дяволите, ги дрънкаш ти, а? — изрева кръчмарят, най-сетне овладял гласа си.

— Зная всичко за Ерол Рич.

— Ааа, така ли? — ухили се Ръдж.

Усмивката му се разшири бавно и обхвана цялото лице. За това ставало дума значи… Оглупял черньо, гневът го заслепил, забравил си мястото. На бял човек ще се дърви! Ей сегичка ще му даде да се разбере! Дребния ли не знае как да опуха печките, дето не си знаят езика!

— Рич казваш, а? Той си получи заслуженото. Сега ще си го получиш и ти!

Ръдж пристъпи напред и замахна. Не знаеше обаче с кого си има работа. Вместо да побегне назад или встрани, както очакваше белият, Луис влезе под бухалката и сграбчи нападателя право за гърлото, блъскайки го към стената. Дебелата дървена палка се отклони и се тресна в горната част на вратата. Ударът бе силен и предизвика болезнени вибрации по ръката на Том. В следващия миг сабленият удар в нея превърна болката в агония, а бухалката тупна на пода.

Дребния бе толкова изненадан, че не успя дори да реагира. Този хлапак да го удари? Него и черна жена не го бе докосвала, защото Том черно не пипаше, нито насила, нито доброволно. Усещаше дъха на момчето отблизо. Силните пръсти стискаха гърлото му като в менгеме, притокът на въздух секна. В същия миг чу шум — отваряше се задната врата. Прозвуча мъжки глас и хватката на врата му отслабна, после усети силен тласък встрани, препъна се в съседния стол и тежко се стовари на пода.

— Хей, мамка му! — викна мъжът откъм задната врата и Том разпозна гласа на Уилърд Хоуг. — К’во си мислиш, че правиш, бе, копеле?

Момчето грабна бухалката от земята и се извърна към новодошлия. Хоуг обаче не беше въоръжен и застина на място. Луис погледна странично към Ръдж и каза само две думи: