Джон Коннолли - Жътварите

На втория етаж се помещаваха модерна кухня, която ползваха рядко; обширна всекидневна, комбинирана със столова, и работилницата на Ейнджъл. На третия се намираше луксозна баня с вана, която Луис бе запазил за лично ползване, отстъпвайки на партньора си по-малко нейно подобие с душ; кабинетът на Луис; неголяма спалня плюс баня за гости (и двете не бяха използвани досега) и главната спалня с множество вградени в стените гардеробни шкафове. Като изключим няколкото разхвърляни тук-там книги за прочит, това помещение бе поддържано в идеален порядък и чистота, достойни за снимки в каталозите за интериорен дизайн.

Зад огледаното в банята за гости имаше скривалище със сейф за оръжие. Когато си бяха у дома, той оставаше отключен; нощем и двамата държаха пистолети подръка в спалнята. Когато отсъстваха, сейфът се затваряше, огледалото отиваше на мястото си с помощта на система от лостове, хидравлика и хитроумно маскиран заключващ механизъм. Двамата сами поддържаха и чистеха жилището. Чужди хора в него не влизаха. Приятели и близки почти не идваха на гости, при това те се брояха на пръсти.

Двамата се криеха на открито, дето има една приказка. Използваха предплатени джиесеми и редовно ги подменяха. Купуваше им ги доверен човек, който работеше с посредници и бездомници за конкретните покупки от магазини на територията на четири щата. При това ги употребяваха само при крайна нужда. А повечето от съществените разговори провеждаха от обществени телефони.

В апартамента нямаше връзка с интернет. Компютър за такава цел държаха в офис на една от многото фиктивни фирми на Луис. Използваха го рядко, за по-деликатни цели и търсене, по-често отиваха в някой клуб или кафене с интернет услуги. Избягваха електронната поща, а при по-особени случаи работеха с кодирани съобщения, включени в най-обикновени на пръв поглед писма.

Навсякъде, където беше възможно, плащаха в брой, а не с кредитни карти. Използваха за транспорт метрокарти, изхвърляха ги след изчерпване и си купуваха нови, вместо да ги презареждат. Адвокатска кантора им плащаше сметките. Познаваха всички безопасни маршрути, удобни за избягване на охранителни камери и електронно наблюдение, било пеша или с кола. А светлините на регистрационните им автомобилни номера бяха с инфрачервени тела, за да разстройват евентуален запис на инфрачервените термовизионни камери за наблюдение.

Имаше и други, далеч по-необичайни защитни мерки. Наемател на мазето и първия етаж в тяхната сграда бе възрастна дама на име Ивлин Бондарчук, вдовица, която отглеждаше померански кучета и колекционираше порцелан. Г–н Бондарчук бе загинал още на младини: жертва на жп катастрофа след злоупотреба с алкохол. Госпожата бе предпочела да не се омъжва повторно и цялата й любвеобилност сега бе насочена към кучетата. Официално сградата се водеше собственост на фирма на име „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“, за която се знаеше само, че има пощенска кутия някъде в Лоуър Манхатън. Къщата бе купена от предишните собственици в началото на осемдесетте. Тогавашният наем на г–жа Бондарчук бе съвсем нисък и при продажбата тя се разтревожи, че той ще бъде увеличен. За нейно удивление това не се случи. Увериха я, че може да продължи да си живее при същите условия, а когато почина наемателят на помещенията в мазето, получи правото да държи кучетата си там без допълнителен наем. Жената съзнаваше, че това е нещо доста необичайно, да не кажем нечувано. И бързо си даде сметка, че е най-разумно да си мълчи за късмета, за да не чуе дяволът и да загуби прекрасните си привилегии.

Така минаха доста години. Единствената по-значителна промяна бе, че двамата счетоводители, които обитаваха горните два етажа, се пенсионираха и изнесоха. На тяхно място се нанесоха други двама. Единият бе висок и мълчалив, прекрасно облечен чернокож; другият — по-нисък и с неугледни дрехи. Госпожа Бондарчук си каза в началото, че прилича на човек, дето пипа чуждото, току-виж й изчезнали бижутата (и може би би станало точно така, ако Съдбата вече не бе свързала двамата нови наематели един с друг). Във всеки случай те бяха извънредно учтиви, макар и госпожата да подозираше, че сексуалната им ориентация не е съвсем наред. Но пък в това за нея имаше голяма тръпка, тъй като вече години наред живееше извънредно изолирано и отдавна бе скъсала с външния свят и новите му порядки.

При повреди в сградата Бондарчук се обаждаше на определен телефон на името на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Една възхитително любезна млада жена на име Ейми винаги вдигаше слушалката. Фирмата притежаваше доста недвижими имоти в Ню Йорк и на същия телефон звъняха множество бизнесмени, които нямаха възможността или желанието физически да присъстват в големия град. Що се отнасяше до битовите проблеми, докладвани от Бондарчук, Ейми имаше точни инструкции да ги решава незабавно. Затова разполагаше със списък от доверени професионалисти: електротехник, водопроводчик, дърводелец и т.н., които реагираха с нужната бързина и дискретност.