Джон Коннолли - Жътварите

Госпожата познаваше наемателите над нея по малки имена. Така ги и наричаше — г-н Луис и г-н Ейнджъл. Но пък никога не ги бе свързвала с „Лирой Франк Пропъртийз“. Още по-малко би й дошло наум, че е възможно Лирой Франк да е някакъв далечен еквивалент например на Le Roi Français , нито пък че най-често срещаното име сред френските крале е Луи и се пише по същия начин както и името на г-н Луис. Този вид асоциации не бяха типични за нея, пък не й беше и работа да прави подобни сложни връзки. С ниския наем живееше повече от идилично и нямаше никакво желание да си вре носа в чуждите работи. Оставаха й достатъчно пари да си позволи някой и друг лукс, а най-щастливият звук в ежедневието бе джавкането на любимите кучета наред с музиката на оркестъра на Мантовани. Бе установила, че той има галещи ухото клавирни изпълнения за всякакви случаи.

Всъщност госпожа Бондарчук ценеше създалата се ситуация повече от всичко друго и всеотдайно я бранеше от всички страни. Влезеше ли майстор за ремонт в сградата, тя вървеше по петите му заедно с псетата и най-педантично го гледаше в ръцете — къде пипа, какво прави. Пощаджията не стъпваше по-далеч от прага. Същото важеше и за млекаря, амбулантните търговци, доставчиците на пица, децата от квартала и всякакви други личности. Единственото изключение бе глухата съседка, също вдовица, на име госпожа Ноути, с която играеха домино и попийваха евтино шери всеки четвъртък вечерта.

„Лирой Франк Пропъртийз“ бе инсталирала извънредно скъпа и сложна алармена система и нарочно изпратен техник бе обучил Бондарчук да работи с нея. Така че, без самата тя да го съзнава, присъствието й в този дом бе толкова важно за сигурността и душевния мир на двамата мъже от апартамента над нея, колкото и пистолетите, които понякога носеха при изпълнение на различни задачи. Госпожа Бондарчук беше техният Цербер, тя вардеше портите на подземното им царство.

Тази вечер тя почиваше в леглото и слушаше „Шведска рапсодия“ на малък сидиплейър, подарък от господата Луис и Ейнджъл за Коледа. Въпреки това ясно ги чу да влизат. Отлично различи и предупредителния звук на алармата, преди да го анулират с кода, а сетне и последното изписукване при затварянето на вратата и превключването на системата.

— Лека нощ, госпожо Бондарчук — чу се гласът на г–н Ейнджъл от тъмния коридор.

Тя не отговори, но се усмихна, спря музиката и загаси лампата. Бяха ли си у дома и двамата, винаги спеше като къпана.

Същата нощ Луис не мигна до късно. Мислеше за миналото, за скритата природа на нашия кух свят. За пролята кръв, за отнет и загубен живот, за майка си, за жените, които го бяха отгледали. В спомена виждаше и Блис. Връщаше се назад в своето битие, проследяваше различните му нишки, там, където те се пресичаха, там, където се разминаваха.

Сетне затвори очи и зачака появата на Пламтящия .

Малко беше градчето и от онези, които наричат „съндаун“. Това на английски ще рече залез-слънце, но смисълът, който белият южняк влага в думата, е друг: чернилките да се прибират, преди да се е смрачило, и да кротуват до изгрев-слънце, иначе… Момчето и връстниците му отлично усещаха скритата закана. Вярно, нямаше я вече онази табела на края на градчето с недвусмисления текст: „Черньо, само глей тъмното да не те завари навън!“ Бяха я махнали и това бе известна стъпка напред в името на прогреса, но пък повечето хора помнеха къде стърчеше тя — на видно място пред фермата на Върджил Джеликоут. Старият Върджил ревностно следеше надписът да не е зацапан с кал или изтрит. Защото и такива неща се бяха случвали по време на безредиците, последвали линча на Ерол Рич. Дори нечия ръка замаза думата „Черньо“ с блажна боя и отгоре й написа друга — „Белчо“.

Въпросният вандалски акт бе разтревожил Върджил много сериозно. И други хора също, при това не всички от тях бяха бели. Стореното на Ерол беше нечовешко, но много по-страшно бе да дразниш градската полиция и управа, като поругаваш любимия на белите надпис. И щом законът тръгна да проверява кой е виновникът, навсякъде чернокожите го посрещаха с мълчание и наведени глави. Да се правиш на гламав не е престъпление (поне още не е обявено за такова), а за цветнокожите така или иначе имаше десетки видове наказания.

Градчето не бе единствено в отношението си към черния човек. Хиляди бяха подобните в САЩ, дори имаше цели окръзи с такъв режим. „Съндаун“ бяха поне половината от градовете в Орегон, Охайо, Индиана, в района на Къмбърланд и планините Озарк в Арканзас. Бог да му е на помощ на цветнокожия, който окъснее по тъмно да речем в Джоунсборо, Илинойс, или в близкия до него Ана. Там вървеше друга приказка, но смисълът й по вечерно време бе съвсем същият: „За печки забранено!“ Надписи в този дух имаше и по цялото шосе 127 чак до седемдесетте години на миналия век, още и в Апълтън, Уисконсин, в предградия като Ливайтаун на Лонг Айлънд, в Ливония, Мичиган, в Седър Кий, Флорида. И да не забравяме: същото важеше за евреи, китайци, мексиканци и коренното население — индианците. „Хайде, синко, обирай си парцалките и да те няма. Че времето лети…“ — това предупреждение можеше да се чуе често по улиците привечер.