Джон Коннолли - Жътварите

Иначе градът, където живееше момчето, бе чудесен — красив и чист. Хората не бяха груби денем, не и на публични места. Главната улица бе спретната и подредена, цветя в саксии цъфтяха навсякъде почти целогодишно. Направо за пощенска картичка да я снимаш. Лесно беше да се поддържа ред, селището бе малко, едва се вписваше в административните изисквания за град, но никой не го наричаше село. Думичката град стоеше много по-добре, звучеше по-гордо. Тя означаваше съседи, къща до къща, на улиците тротоари, бръснарски салони, черкви, неделни служби, определен стандарт на живот и поведение, закон и спокойствие. Е, понякога ставаше някоя беля, но хората знаеха кое е криво, кое — право, и простъпките бяха нещо преодолимо и временно.

Момчето обаче не можеше да възприеме града като свой. Вярно, имаше магазини, киносалон, няколко черкви, но не и католическа. За католическа служба трябваше да се ходи в Мейлърсвил, на осем мили на изток, или в Лъдлоу — на дванайсет мили на юг. Намираха се и по-големи и по-представителни къщи с широки дворове и добре поддържани морави отпред, с пръскачки през знойните летни дни, адвокатски кантори, лекарски кабинети, цветарски магазини, погребални бюра. И погледнато формално, градът разполагаше с всичко необходимо за обслужване на хората, които го наричаха свой.

Но момчето виждаше проблема другояче: всички тези хора бяха бели. Селището бе построено за бели хора и управлявано пак от тях. Продавачите в магазините бяха бели, както и мнозинството от купувачите. Бели бяха адвокатите, полицаите, дори цветарите.

И чернокожи се мяркаха в града, но само за да вършат грубата физическа работа — да товарят и разтоварват обемисти стоки, да копаят, да пренасят тежки предмети. Черният трябваше да работи, белият имаше право да бездейства. В определената негласно за бели хора градска територия черните можеха да идват единствено за кратко време и само като хамали и общи физически работници. Сетне бяха длъжни да си ходят. А нощем нямаха право дори да излизат на улиците.

По принцип нямаше излишни грубости, жестокости, брутално поведение спрямо чернокожите. Разбира се, ако черньото си гледа работата и си знае мястото. Просто и ясно правило. Лошото идва, ако чернокожият го забрави. Затова цветните имаха отделни магазини, черкви, заведения с музика. Всъщност живееха другаде, там, където не подлежаха на грижи от страна на официалните власти, нито пък фигурираха в официалните преброявания на населението и помощите за него. Някои имаха къщи, сред тях дори и хубави, други живееха в горите и по мочурищата. Никой не се интересуваше къде и как.

На тяхна територия се появяваха и бели, особено от онези, дето търсят екзотична черна плът за по-особени удоволствия. Това опровергаваше твърдението, че черни и бели не общували, нито се движели заедно. Движеха се и още как, при това от някои движения се печелеха отлични пари.

Важното беше никой никога да не забравя, че законът е бял. Темида може да е сляпа, но законът — не е. Правосъдието е въпрос на аспирации, а законът — на действие. Затова е и реален. Носи униформи и оръжие. Смърди на пот и тютюн. Шофира голям автомобил със звезди по вратите.

За белите има правосъдие. За черните има само закон.

Момчето разбираше всички тези неща чисто интуитивно. Никой не му бе разяснявал тънкостите на правосъдието и закона в приложенията им спрямо чернокожата общност. Дори и майка му не успя да го направи преди смъртта си. Освен това кой признаваше съществуването на чернокожа общност? Кажи–речи никой. Имаше просто черни, черньовци, чернилки, печки, вакси. От друга гледна точка пък общност предполагаше организация. А под организация мнозина разбираха заплаха. Например профсъюзна. Или организирана от комунистите. Затова черньовците нямаха право на организация, не и на бяла територия. Може би някъде другаде. В същото време някои говореха, че времената се променяли. Имало нови виждания за човешките права. Но не и в този град. Тук статуквото си беше точно на място.

Момчето безпокоеше белия полицай, който го наблюдаваше през огледалното стъкло в стената на стаята. Нововъведението бе един от малобройните компромиси в полза на модернизацията в градската полиция. Бяха инсталирани и климатици, но имаше проблем със захранването. Пуснеха ли ги, гърмяха бушоните поради слабата инсталация, както бе обяснил местният електротехник. Нужно било да се подмени, а в стара сграда това излизаше много скъпо. Затова градската управа не даваше пари. От къде на къде? Само защото полицейският началник Устър щял да се поти през летните горещници. При това имаше и хора, които бяха на мнение, че не е лошо от време на време шкембелията Устър да се поизпотява. Прекалено беше надебелял, сърцето му се пренатоварваше, и то едва ли от неудържима любов към ближния.