Джон Коннолли - Жътварите

— Къде са ти доказателствата, че Дебър е убил майката?

— Доказателства ли? Пфу! — изплю се Устър на пода. — От доказателства нямам нужда. Просто зная. Сигурен съм!

— О, така ли? Само че в съда на тези неща гледат по-иначе. Нали познавам хората, които разпитваха Дебър. Какво ли не го правиха, само на ток не са го пекли. И не успяха да го пречупят. Затова налице няма нищо. Нито свидетели, нито признание, нито доказателства, нито реално обвинение — само общи приказки.

В стаята за разпити главата на момчето леко помръдна, сякаш чуваше какво говорят. Устър не бе сигурен, но му се стори, че за миг по лицето на хлапака заигра усмивка.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Устър и сега гласът му беше по-мек.

— Откъде да зная? Ти ми кажи. Ти се правиш на Шерлок Холмс.

„Майната ти, нагъл, тъп копелдак! — изруга наум Устър. — И баща ти беше същият тъпанар. По-далеч от носа си не виждаше.“

— Мисля си — продължи на глас началникът с леден тон, — че ако хлапето не беше убило Дебър, той самият щеше да го довърши. Казвам си също, че и двамата не са имали избор. Или единия щеше да го бъде, или другия. Ако го нямаше хлапето, сега на онзи стол ей там щеше да седи Дебър.

Детективът изгълта остатъка от напитката и почти се задави. Тонът на Устър бе направил нужното впечатление. Вече съжаляваше, че го е обидил. Прочисти гърло и опита да поправи грешката.

— Гледай, шефе, сигурно си прав. В този хлапак има нещо… признавам, че ги разбираш тези неща. Само че докога ще се туткаме? Той мълчи като риба…

— Още няколко часа са нужни. Най-много. Не го ли натиснахте на тема семейство — там му е слабото място?

— Не сме. А ти?

— Опитах, тогава за пръв път проговори.

— И какво каза?

— Че не съм човек, дето несправедливо ще посегне на жени.

Щатското ченге се ухили, но се усети и сконфузи.

— Има и други начини, малко по-така… — подметна той.

— Мисля си, че и ти не си такъв човек — поклати глава Устър.

Детективът кимна.

— Е, ще продължим.

— Давайте. Той е убиецът. Сигурен съм.

Детективът излезе. Началникът дори не погледна към вратата. Продължаваше да се взира в чернокожото момче отвъд. Струваше му се, че и то го гледа право в очите.

Два часа по-късно той беше все така на същото място. Захвърлили саката, двамата щатски полицаи седяха на стъпалата пред участъка. Дояждаха купените хамбургери и се готвеха да запалят по цигара. Устър си даваше сметка, че на практика разпитът бе завършил, при това напълно безрезултатно. Момчето бе отворило уста само за да каже името си — Луис — и да изрази убеждение, че началникът не би направил нищо срещу семейството му.

След малко единият от детективите влезе в шефската стая и обяви:

— Ще идем да пием по бира.

Устър кимна. Значи край — решили са, че няма смисъл да опитват повече. И ще се върнат само за да си вземат колата, ако, разбира се, си спомнят къде са я оставили. Зависеше от броя на изпитите бири.

В чакалнята на участъка, на стол встрани от бюрото на дежурния полицай, седеше чернокожа жена, стиснала в ръце чанта. Беше бабата на момчето, но би могла да му бъде и майка — лицето й беше младо, фигурата все още стройна и гъвкава. Откакто го бяха арестували, тук всеки ден идваше някой от семейството и мълчаливо сядаше на същия твърд и неудобен стол. Неизменно жена, тя се държеше гордо и спокойно, сякаш удостоява полицаите с присъствието си. Обаче в тази — най-възрастната от рода — имаше нещо, което будеше смущение и притесняваше началника. Не малко слухове бе чувал за нея. В дома й постоянно ходели хора: гледала на ръка, на бременни познавала пола на плода в утробата, врачувала, прогонвала духове, гадаела и успокоявала душите на починали деца, посочвала къде се намират отдавна изчезнали хора. Устър не вярваше в подобни бабини девитини, но към тази жена винаги се бе отнасял с респект. А тя самата се държеше като че това й се полага. Само глупак би дръзнал да не я уважи.

И ето я сега пак тук. Седи и мълчи, излъчва достойнство, при това изглежда сигурна, че момчето ще бъде освободено днес. Нямаше как да не се забележи приликата между баба и внук. Просто се набиваше на очи и не бе само физическа, която изпъкваше най-вече във високите, стройни, гъвкави тела и в грациозните движения. Но най-вече това удивително, ледено спокойствие, от което тръпки те побиват. Ами очите? Погледнеш в тях и сякаш потъваш в черни води, бездънни и страшни, а надолу те чака нещо още по-зловещо.