Джон Коннолли - Жътварите

Луис отпи от чашата, задържа напитката в уста, преди да я глътне.

— Друго?

— Барманът забелязал белези от старо нараняване на врата на онзи. Над яката на ризата му. Като от изгаряне. Сторило му се, че имал подобни и на дясната китка.

— Много хора имат белези от изгаряния — кимна Луис с особен тон.

Изглеждаше напълно безразличен, но в гласа му звучеше и дълбоко потисната тревога.

— Вярно, ама не всеки може да се оправи с човек като Били Бой, нали? Не мислиш ли, че е той?

— Нож, а? — проточи Луис замислено. — Острието в тялото ли е било?

— Не. Взел си го е.

— Да, читав нож не се изоставя. Той използва ножове за хвърляне, но винаги довършва мишените контактно.

— Ако е той, нали?

— Точно така.

— Много време мина оттогава…

Кракът на Луис затупа бавно, ритмично по пода.

— Беше пострадал почти фатално. Бая време е било нужно да се възстанови напълно. Сигурно е правил пластика, променял е лицето си. И никога не би си показал носа ей така, за обикновена поръчка. Трябва да е била специална. Някой здравата му е бил мераклия на Били Бой.

— Не е било само заради парите обаче, нали?

— В никакъв случай. Разбира се, ако говорим за него.

— Ако е той, Били Бой е само началото. Сетне би трябвало да споменем и дребния факт, че именно ти се опита да го изгориш жив.

— Вярно. Сигурно още е бесен. Само че едва ли е това, което беше.

— Но е бил достатъчно точен, за да се справи с Били Бой, нали?

— Ако е той.

Последните три думи вече звучаха като мантра. Може би наистина беше същият човек. Луис отдавна си казваше, че е напълно възможно един ден Блис отново да се появи отнякъде. И по-добре да е истина. Ще му олекне най-сетне. Край на чакането.

— Така или иначе беше голяма работа още в самото начало. Дори и след случилото се вероятно пак е по-добър от повечето в бранша. За Били Бой вече е ясно.

— За Били няма кой да плаче.

— Така е.

— Обаче и завръщането на Блис в бизнеса не е добра новина.

— Не е.

Повечето от събитията, които имаха предвид, се бяха разиграли преди Луис и Ейнджъл да се срещнат. Но Ейнджъл знаеше доста за Били Бой и не го харесваше, макар и да признаваше в себе си, че сигурно е предубеден от чувствата на Луис към него. Веднъж двамата попаднаха на Били случайно — бяха спрели да заредят на калифорнийска бензиностанция. Изправени един срещу друг, Луис и Били приличаха на въртящи се в кръг вълци единаци, озъбени и настървени, жадни да пролеят кръв. Ейнджъл познаваше Блис само от разказите на Луис за сблъсъците помежду им; в тях бяха пострадали и двамата. А Луис предчувстваше, че развръзка тепърва ще има, и смяташе, че е по-добре да предупреди приятеля си.

— По едно време се надявах, че е мъртъв, но… Трябваше някой да се заеме специално, а задачата е много трудна, в нея няма пари, няма и сигурност.

— Ами ако си в списъка на мишените му?

— Едва ли ще ми изпрати предупреждение.

— Естествено — рече Ейнджъл, гаврътна брендито на екс и се закашля мъчително.

— Хей, това се пие по мъничко, не е алказелцер — клъвна го Луис.

— По-добре да бях гаврътнал една бира.

— Нямаш класа, човече.

— Затова пък живея с хора, дето имат.

Луис се замисли за миг върху казаното.

— Е — рече след малко, — тука си прав…

Общият им апартамент не бе онова, което биха си представили повечето от познатите, предвид различния им начин на обличане, отношение към живота и типично поведение.

Жилището заемаше двете най-горни нива на триетажна сграда някъде към края на Ъпър Уест Сайд — там, където различията между бедни и богати почти се размиват.

Помещенията му бяха изрядно чисти. Въпреки че спалнята бе обща, всеки имаше индивидуално пространство, където можеше да се уедини и да се отдаде на собствените си интереси. Ейнджъл бе събрал в стаята си целия инструментариум на човек с умения да се справя с ключалки и алармени системи. Там се намираха множество лавици с литература по темите, подбрани прибори, работна маса с безброй модерни механични и електрически инструменти. И във всичко това обичайно разхвърляният бивш взломаджия бе проявил специфично за един истински майстор в своя занаят чувство за ред.

Стаята на Луис съдържаше по-малко вещи. На първо място лаптоп, бюро, стол. На лавици по стените бяха подредени книги и музика — предимно компактдискове. Вкусовете му биха изненадали доста хора — предпочитанията на Луис клоняха към кънтри жанра, макар че изпълнителите бяха предимно чернокожи: Дуайт Куик, Вики Ван, Карл Рей. Тук беше и Каубой Трой Коулман от по-новите, Дифорд Бейли и Стоуни Едуардс от по-ранно време, няколко неща на Чарли Прайд и Рей Чарлс с „Модерен саунд в кънтри & уестърн“, още Боби Уимък и поредица на име „Моята гледна точка“, представяща черния саунд в кънтри жанра. За Луис бе трудно да разбере защо мнозинството от собствената му раса не си пада по този вид музика: тя изразяваше тежненията на бедните в глухите провинциални райони, възпяваше любовта, верността и изневярата, оплакваше мъката и отчаянието. Тоест говореше за битието на всички несретници там, било то черни или бели. Защото бедният черен има много повече общо с бедния бял, отколкото с богатия черен. В тези песни звучеше гласът на низвергнатите, звучаха изстраданите травми, тъгата и мизерията им, независимо от цвета на кожата. Във всеки случай Луис вече се бе примирил с мисълта, че в обичта си към кънтрито ще остане сам. Беше успял да надвие омерзението на Ейнджъл към редовното подстригване и навиците му да купува дрехи от евтини разпродажби. Но не съумя да го приобщи към черната, нито към която и да е друга кънтри музика.