Джон Коннолли - Жътварите

Уили пазеше тези неща в себе си, никому не споменаваше за тях. Те поне отчасти обясняваха на какво се основава неразривната връзка между Луис и Ейнджъл. Макар и да не знаеше нищо за детството на първия, Уили предполагаше, че и то е било много тежко — вероятно на тази основа сходната съдба ги свързваше така здраво.

Всъщност Уили ги познаваше сравнително добре. Истинската загадка на тяхната маса беше третият. Той го смущаваше, в негово присъствие често изпитваше странното чувство, че светът наоколо е някак си нереален, непознаваем и чужд. Иначе го уважаваше, дори го харесваше и в същото време в него имаше нещо…

Арно използваше една дума… каква беше тя? О, да — етереално . Квалификацията все се набиваше в съзнанието му, защо ли? Потърси я в речника, намери описание — неземно, от друг свят . Не му звучеше много точно, но пък останеше ли насаме с този човек, в съзнанието му тутакси изскачаха образи от детството му на иподякон, черковни служби, тамян, пламенни проповеди, анатема, огън и жупел. Нямаше обяснение за това, но пък ето на — беше факт. И още нещо — мъжът имаше особена аура: не светла, напротив, сякаш свързана с мрака и нощта. Напомняше на Уили за войници, които бе познавал във Виетнам — хора, из основи променени от тежестта на онова, което бяха вършили и виждали. Сякаш част от тях вече не съществуваше, изгубена, запратена нейде далеч, където цари здрач и полувидими форми витаят в сенките.

Опасен беше този човек, смъртоносен — също както двамата си приятели. Но докато при тях това качество бе част от природата им, третият сякаш се бореше с него в опит да го отхвърли от себе си завинаги. Уили знаеше още, че навремето бил полицай, сетне убили съпругата и дъщеричката му, а преди това ги обезобразили безмилостно и жестоко. Той намерил виновника и го застрелял. А после убил още много други — все зли и брутални мъже и жени, поне според информацията, която бе стигнала до него. В тези дела му помагали Луис и Ейнджъл, в тях пострадали и тримата, всеки по различен начин. Имало болка, рани, мъчения. Луис бил ранен в ръката, куршумът раздробил някои от костите. Ейнджъл прекарал месеци в болница, наложило се да присаждат кожа на гърба му. Това било особено мъчително и отнело голяма част от жизнената му енергия. А сега имаше опасност да загуби и живота си. Третият неотдавна бе загубил правоспособността да упражнява професията си на частен детектив. Нещата вървели зле и с приятелката му. Вероятно нямало и да се подобрят, а по тази причина той рядко виждал дъщеря си. Уили бе научил още, че му се наложило да стане барман в Портланд. Но това едва ли щеше да продължи дълго. Този човек бе като магнит за неприятностите — привличаше Злото неудържимо и хората, които го търсеха за помощ, неизбежно водеха след себе си една или друга беда.

Уили се обръщаше към него по малко име — Чарли, Арно — с г-н Паркър. Навремето имал и прозвище — Птицата, — от годините на служба в полицията, но Ейнджъл бе обяснил, че вече не го харесва. В негово отсъствие Уили и Арно го наричаха Детектива . Не беше нарочно, беше си дошло от само себе си, напълно естествено. Детектива, с главно „Д“, разбира се, защото в това влагаха и своето уважение, а може би и мъничко страх.

Но на пръв поглед той не изглеждаше страшен. По това се отличаваше от Луис, който винаги стряскаше случайно срещнатия, дори и при весели обстоятелства. На ръст беше малко по-висок от среден — да речем метър и седемдесет и нещо. Косата му бе черна, леко посребрена на слепоочията, лицето му — белязано на брадичката и под дясното око. Като физика не беше много едър, но под кожата му играеха гъвкави, мощни мускули. Очите бяха синьо-зелени в зависимост от светлината, а зениците — винаги малки и черни. Особени бяха те, като че проникват в теб, а срещнеш ли погледа му, неволно извръщаш глава.

Дори когато изглеждаше напълно спокоен, в него пак имаше нещо прикрито и напрегнато. Казват, че очите са прозорците на душата и хората с добри сърца излъчват добрина през тях. Детектива беше различен. Не че не беше добър човек. Уили знаеше, че никога не е обръщал гръб на чуждата болка и нещастие, никога не е отказвал помощ на ближен в беда. Белезите по лицето и тялото му бяха доказателства за истинска доблест и мъжки кураж. Още много подобни носеше дълбоко в себе си, в самата си душа.

Но колкото добрина да имаше в него, тя винаги се бореше с бушуващия там гняв, с изстраданата мъка и загуба. Детектива се бореше със себе си, съпротивляваше се на опитите на тъмната страна да победи светлата, но невинаги успяваше.