Джон Коннолли - Жътварите

— Хей, к’во ти става тази вечер, бе, човек? — стресна го гласът на Арно. — Писмо от данъчните ли получи, що ли?

— Сигурно е от възрастта — сви рамене Уили. — Кара ме на размисъл.

— За к’во ти е, бе, шефе? От мислене по-добре няма да ти стане. Пък и си доста дърт вече тепърва да започваш. Я удари една бира.

— Май си прав — отвърна Уили и някой пъхна в ръката му шише бруклинско пиво.

Напоследък пиеше само светло. Радваше се, че в Уилямсбърг отново отвориха старата пивоварна, и смяташе, че е редно да подкрепя родното производство.

Отново извърна глава към тримата в ъгъла. Ейнджъл срещна погледа му и вдигна чаша за наздравица, Луис го последва. Уили размаха бутилката с навлажнени очи и пламнало лице, обзет от топло чувство на благодарност.

Тези хора му бяха приятели и миналото им беше без значение. А пък и нещо се бе променило в техния свят, струваше му се, че поради влиянието на третия — Паркър. Така или иначе за него те бяха на страната на доброто, та било то и по свой собствен начин. В следващия миг усмихнат се обърна и Детектива. Уили отговори с усмивка и за пореден път изпита странното чувство, че този човек чете мислите му.

Това го наведе на друга мисъл. През последните няколко дни имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Не знаеше причината, не можеше да се досети за нищо определено. Само че… ето например онзи ден на улицата срещу сервиза забеляза спрял шевролет, модел „Малибу“.

Отпред седяха двама и го наблюдаваха. Поне така му се стори и може би беше прав, защото когато той се загледа в тях, онези веднага се разкараха. Рече си, че май го избива на параноя. Само че на следващия ден същата кола се мярна отново, но този път спря малко по-далеч от входа на сервиза.

Помисли си дали да не спомене случилото се на Луис, но веднага се отказа. Не му беше нито мястото, нито времето. Започваше седмото десетилетие в своя живот и сигурно затова бе станал свръх подозрителен. То е присъщо на дъртаците. И все пак не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нещо не е наред, че в битието му има пробойна. Същото усещане имаше, когато съпругата му подаде молба за развод и без малко не изгуби сервиза. По същия начин бе изпитал чувството, че в съществуването му се е появила пукнатина. Че светът му ще бъде променен от нещо извън него, нещо враждебно и опасно.

И че самият той — Уили — не е в състояние да го предотврати.

Вече минаваше един след полунощ. Повечето гости се бяха разотишли и от главната група бяха останали само той, Арно и Сол Веселяка. Сол бе страдал от нервно заболяване в детството, в резултат на което получи фациална пареза и лицето му остана разкривено в подобие на ухилена маска. Така получи прякора си и като отрасна, на погребенията всички го отбягваха. Беше малко необичайно, защото прякори от типа на Веселяка, Ухиления и Готиния обичайно получаваха агресивните, гневни или депресирани хора. А Сол, като изключим фиксираното от болестта изражение, бе симпатяга и приятен в компания. В момента обаче разказваше бая соленичък виц и Уили вече го измъчваха угризения. Не бива да го слуша толкова захласнат, току-виж ще гори в ада за вечни времена.

Луис и Ейнджъл седяха сами в ъгъла. Детектива си бе отишъл. Той почти не пиеше вече, още повече че на следващия ден в ранни зори трябваше да хваща пътя за Мейн. Преди да си тръгне обаче, Уили отвори поднесения от него подарък. Беше опакован в красива хартия, поставен в рамка сертификат с оригинален подпис на самия Хенри Форд и снимка на основателя на прочутата автомобилна корпорация.

— Рекох си, че ще можеш да го закачиш някъде в сервиза — каза гостът, докато Уили се взираше във факсимилето, а пръстите му нежно галеха подписа на великия мъж.

— Непременно ще го направя — кимна домакинът. — На най-почетно място. Много благодаря. Не бях виждал подобно нещо, ама наистина!

Уили се разчувства, в същото време изпита и угризения за по-раншните си мисли по адрес на Детектива. Не бива да виждаш човека само в черно, нали?

— Благодаря ти, Чарли — рече той. — За подаръка и че уважи празника ми.

Сетне се сбогуваха, а Уили се върна при Арно и Сол.

— Страхотна находка — коментира Арно, докато разглеждаше документа.

Механикът не го чу. Гледаше след Детектива, който се ръкува с Нейт и излезе в нощта. На лицето му бе изписано непознато за Уили изражение и то го разтревожи.

Двамата отсреща седяха близо един до друг. Луис беше поставил ръка върху облегалката на стола на Ейнджъл. Съвсем небрежно, но в жеста се долавяше и интимност. Нейт не би възразил срещу тяхната връзка. Нито пък Уили или Арно, но не всички в заведението бяха така либерални във възгледите си. Това не беше проблем за Ейнджъл и Луис. Едва ли някой би се осмелил да обсъжда сексуалността им на глас, а в случай на подобна обида сигурно би си получил заслуженото на секундата. А пък и те не обичаха да бъдат в центъра на общественото внимание. И не толкова заради Нейт в дадения случай, а по причини, свързани с други страни в живота им. Понякога това беше доста трудно. Не можеше да остане незабелязан високият, изрядно и модно облечен чернокож с леденото излъчване в комбинация с дребния, немарливо облечен негов партньор, който понякога приличаше на току–що зарязал работата си боклукчия.