Том Клэнси - Бойни действия

Няколко минути по-късно се появиха двама мъже. Първият носеше малка газова горелка. Синьо-белият пламък вече съскаше. Другият вървеше с господарска походка. Държеше ръцете си зад гърба и светлите му очи се местеха от Роджърс към Сондра и обратно. В погледа му нямаше угризение, нито похот. Само чувство за хладна решителност.

Мъжът спря с гръб към нея.

— Аз съм командирът — каза с дълбок глас, в който се долавяше лек акцент. — Името ти няма значение за мен. Няма значение и ако умреш. От значение е единствено да ни кажеш всичко, което знаеш, за действието на колата ти. Ако не го направиш бързо, ще умреш тук и ние ще се прехвърлим на младата дама. Тя ще изтърпи друго наказание… — много по-унизително. Когато свършим с нея, ще се прехвърлим на следващия от групата ви. Ако решиш да ни помогнеш, ще те върнем в килията ти. Въпреки че си убил един от хората ни, ти си постъпил така, както би постъпил всеки добър войник. Няма да те наказвам и ще бъдеш освободен веднага щом това може да се уреди. Искаш ли да ни кажеш каквото знаеш?

Роджърс не отвърна.

— Разбрах, че в пустинята си издържал на запалка — продължи мъжът. — Много добре. Значи знаеш какво те очаква този път — ще горим ръцете и гърдите ти. После ще ти свалим панталоните и ще продължим надолу по краката ти. Ще крещиш от болка. Сигурен ли си, че не искаш да говориш?

Роджърс продължаваше да мълчи. Командирът въздъхна, после кимна на мъжа с горелката. Той пристъпи напред, насочи я към лявата подмишница на пленника и бавно я приближи към него.

Генералът стисна зъби, очите му се разшириха и краката му отскочиха от земята. След секунди миризмата на изгорели косми и плът направи тежкия въздух още по-гаден. Сондра трябваше да диша през устата, за да не повърне.

Командирът се обърна към нея и запуши устата й, за да я накара да диша през носа. В същото време натискаше брадичката й нагоре, за да не може да го ухапе.

— От опит зная — рече той, — че един от групата винаги ни казва каквото искаме да научим. Ако сега проговориш, можеш да спасиш всички. Включително този мъж. Твоят народ е бил потиснат. И все още е. — Свали ръката си. — Как можеш да не съчувстваш на положението ни?

Сондра знаеше, че не би трябвало да разговаря с насилниците. Но той й бе оставил вратичка и тя трябваше да се опита да се разбере с него.

— На положението ви, да. Но не и на това.

— Тогава можеш да го спреш. Ти не си археолог, ти си войник. — Той се обърна към Роджърс. — Този човек е опитен. Виждам го. Чувствам го. — Пристъпи по-близо към нея. — Не ми е приятно да правя това. Кажи ми всичко. Помогни ми и ще помогнеш на него. Ще помогнеш на моя народ. Ще спасиш човешки животи.

Сондра не каза нищо.

— Разбирам — рече командирът. — Но няма да допусна ежедневно да умират десетки жени и деца, защото други не одобряват нашата култура, нашия език, нашата форма на исляма. Стотици от народа ми са в сирийски затвори, където са подложени на мъчения от Мухабарат, тайната полиция. Сигурно можеш да разбереш желанието ми да им помогна?

— Разбирам и ти съчувствам. Но жестокостта на други не оправдава вашата.

— Това не е жестокост — възрази той. — Аз не искам да го правя. Измъчвали са ме. Страдал съм в продължение на часове с електрически проводници, вкарани в тялото ми така, че да не остават следи. Мъртвото животно, увесено на врата ти в пълна с гореща пара килия не остава следи. Нито мухите, които то привлича, или пък повръщането, което предизвиква. Цяло турско подразделение изнасилва жена ми, докато не умря. Намерих трупа й на хълмовете. Бяха я мъчили по начини, които надявам се, са по-ужасни, отколкото можеш да си представиш. — Погледна към Роджърс. — Други нации са правили половинчати опити да ни помогнат. Специалният пратеник на Съединените щати се опита да събере в Ирак враждуващите фракции на талибаните и барзаните. Нямаше нито пари, нито оръжия за тях. И не успя. Военновъздушните сили на САЩ се опитаха да попречат на Ирак да бомбардира кюрдите на север. Успяха и затова иракчаните просто отровиха водоизточниците им. Военновъздушните сили не можеха да попречат на това. Дойде време да си помогнем сами. Един от нас да поведе всички ни.

„Ето защо не трябва да разговаряме с тях“ — помисли си Сондра. Думите на мъжа бяха съвършено логични. И кюрдът бе прав за едно. Някой навярно щеше да проговори. Но не можеше да е тя. Беше положила клетва за вярност и в нея се казваше, че трябва да се подчинява на заповеди. Роджърс не искаше Сондра да говори. Тя щеше да се подчини. Защото да живее с този позор щеше да е по-лошо от смъртта.