Том Клэнси - Бойни действия

— Ще си поговоря с американците — каза му Сиринер. — Засега искам да си починеш. Заслужил си го.

— Благодаря ви, сър.

Командирът погледна към Махмуд.

— Успех — каза и се върна обратно на бюрото си.

Мъжете бяха освободени.

Братята отсечено се обърнаха и потънаха в тунела. После застанаха един срещу друг.

— Съжалявам — каза Ибрахим. — Би трябвало да съм винаги до теб.

— Ще бъдеш — даже още по-близо — отвърна Махмуд и докосна гърдите си. — Ще бъдеш тук. Направи така, че да се гордея с теб, малки братко.

— Ще го направя. Пази се.

Продължително се прегърнаха, след което Махмуд се отправи нататък в пещерата, за да се срещне с оперативния командир.

Ибрахим се върна към скромната казарма, където седна на една от свободните койки и събу ботушите си. Бавно се отпусна по гръб и с удоволствие раздвижи пръстите и мускулите на краката си. После затвори очи. Усещаше бойците, които минаваха покрай него.

Сиринер щеше да си „поговори“ с американците. Щеше да ги подложи на мъчения. Те щяха да се пречупят. И тогава на водача им нямаше да му остане нищо друго, освен да помогне на другите кюрди да работят с компютрите и да управляват колата.

Това не бе доблестно. Дори не беше убеден, че ще има полза. Но бе уморен и навярно не разсъждаваше ясно.

Във всеки случай се надяваше, че американецът наистина ще се пречупи. Искаше му се той да се признае за победен, да закрещи. Какво право имаше който и да е чужденец да се бърка в борбата на кюрдите за свобода? А да отнеме живота на воин, проявил състрадание и героизъм, направо беше непростимо.

Заслуша се в скърцането на отварящите се решетки. Изваждаха навън двама пленници, докато другите крещяха от килиите си. Виковете им бяха като лагерен огън в студена нощ — стопляха го. После мислите му се понесоха към вчерашните събития и пред очите му започнаха да се нижат картини от урагана, който щяха да развихрят още преди да изтече днешният ден. Помисли си за брат си и за гордостта, която изпитваше от онова, което той щеше да извърши. И топлината го обгърна като завивка.

Вторник, 11:43

Долината Бекаа, Ливан

Като малко момиче Сондра Девон често помагаше на баща си Карл в кухнята на апартамента им в Саут Норуок, Кънектикът. През деня той управляваше ресторант за хамбургери край изключително оживения Поуст Роуд. Вечерно време смесваше различни съставки в опит да открие рецепта за десертен крем, който да е по-вкусен от всичко друго на пазара. След двугодишни усилия получи лек сладолед, който жена му продаваше през уикендите на игрите на малката лига и на карнавалите. Година по-късно той напусна работа и отвори будка за сладолед край шосе 7 в Уилтън, Кънектикът. Две години по-късно откри втората си будка. Няколко месеца преди Сондра да постъпи във военновъздушните сили на САЩ баща й отвори дванайсетото си заведение „Сладоледът на Карл“ и беше обявен за афроамериканския бизнесмен на годината в Кънектикът.

Като наблюдаваше вечерно време баща си, десетгодишното момиченце се научи на търпение. Научи се също на вглъбеност и спокойствие. Той работеше съсредоточено като художник и не обичаше да го разсейват. Сондра постоянно си спомняше един случай, когато по лицето на Карл полепна толкова много пудра захар, че заприлича на мим. Тя седеше на малката дървена кухненска маса в продължение на почти цял час, въртеше дръжката на уреда за сладолед и сдържаше смеха си. Ако се разсмееше, баща й дълбоко щеше да се обиди. През този сякаш безкраен час момичето седеше със затворени очи и мислено си пееше — която и да е от четирийсетте най-добри песни на месеца, стига да можеше да отклонява мислите й от баща й.

Това не беше малката й кухничка в Саут Норуок. Мъжът пред нея не бе баща й. Но Сондра отново се почувства малка и безпомощна, когато извиха ръцете й зад гърба и ги закопчаха с белезници за високата до кръста й желязна халка. Пред нея, от другата страна на пещерата, с ловджийски нож разрязаха ризата на Майк Роджърс. Ръцете му бяха вдигнати нагоре и белезниците му бяха закачени за халка, висяща от каменния таван. Пръстите на краката му едва докосваха земята. Сякаш размислил, мъжът направи с ножа си кървави тънки мустачки над горната му устна.

На светлината на единствената крушка на тавана Сондра виждаше лицето му. Той гледаше в нейната посока, макар и не към нея. Докато кръвта се стичаше в устата и по брадичката му, Майк се бе замислил за нещо — може би спомен? Стихотворение? Сън? В същото време очевидно насочваше енергията си към онова, което го очакваше.