Том Клэнси - Бойни действия

Ибрахим прегърна брат си и изхълца:

— Скъпо платихме за това.

— Зная — каза на ухото му той. — Но такава беше Божията воля, а Валид и Хасан сега са при Него.

— Предпочитам да бяха при нас.

— Аз също. А сега ела. Сиринер ще иска да му разкажем за мисията.

Той не свали ръка от рамото на брат си, когато двамата се запътиха към пещерата. Ибрахим за пръв път идваше в скривалището на обединените кюрдски борци за свобода. Винаги се бе надявал, че ще дойде при други обстоятелства. Смирено, почти невидимо, като наблюдател. Като свидетел на историята. Не като герой, който се чувстваше като глупак.

Името на базата Деир произхождаше от сирийската дума за манастир. По този начин Каяхан Сиринер отдаваше дължимото на самотния, самопожертвователен живот, който водеше тук заедно с хората си. Главният щаб се намираше в една от подземните части на пещерата. В земята беше изкопан тунел, бетонни блокове служеха за стълби. Затворен, капакът на тунела не можеше да се забележи на пода на тъмната пещера. Той бе покрит с тежки гумени ленти. Ако някой стъпеше отгоре, стъпките му нямаше да кънтят на кухо. След капака пещерата продължаваше на север. Там спяха на койките си и се хранеха около походната маса десетките бойци на ПКК. Веднага след това пещерата се раздвояваше. Източният проход представляваше почти съвсем право продължение на сочещия на север тунел. Дневната светлина проникваше чак до самия му край. В тази сляпа и суха галерия съхраняваха оръжието и газовите генератори. Тук, както и в щаба, оперативният командир Кенан Аркин имаше радиостанция. Високият, слаб турчин поддържаше постоянна връзка с многобройните фракции на ПКК. Там завършваше естествената пещера, но бойците бяха прокопали проход, водещ до малка клисура. От всички страни я обграждаха скали, които я скриваха от въздуха и я правеха идеално място за обучение. В западното разклонение на пещерата имаше десет малки тъмни ями. Те бяха оградени с бодлива тел и покрити с кръгли железни решетки, закачени за минаващи през средата железни пръчки. Краищата на пръчките бяха поставени в железни подпори. Дълбоките два и половина метра ями се използваха за килии и във всяка от тях имаше по двама души. За тоалетни служеха дупките на дъното.

По тавана на тясната галерия бяха закачени електрически крушки. Бункерът на Сиринер бе затворен с желязна врата, направена от люка и бронирания купол на сирийски танк, унищожен от израелците. Намираше се на повече от три и половина метра под повърхността на пещерата и два големи вентилатора вътре раздвижваха влажния въздух. Помещението беше почти квадратно и голямо колкото товарен асансьор. Стените бяха голи и ниският таван бе облицован с чист изкуствен брезент, силно опънат и завинтен в ъглите, за да предпазят хората вътре, в случай на артилерийски обстрел. Върху пръстения под бяха постлани рогозки. В бункера имаше малко метално бюро и сгъваеми столове с бродирани възглавници. До бюрото стоеше машина за унищожаване на документи. Зад нея се виждаше радио със слушалки и табуретка.

Когато братята влязоха вътре, командир Каяхан Сиринер стоеше зад бюрото си. Беше облечен в сиво-зеленикава униформа и носеше на главата си бяла кафая с червена лента. В кобура на колана му висеше трийсет и осем милиметров пистолет. Сиринер бе среден на ръст, с тъмна кожа и светли очи. Имаше съвсем тънки мустачки и носеше пръстен на левия си показалец. Върху златната халка бяха запоени два големи сребърни кинжала, кръстосани под звезда. Подобно на Валид той имаше белег. Дълбок, назъбен белег, който започваше от основата на носа и стигаше до средата на дясната му буза. Бе го получил като водач на кюрдски групи в Турция. Работата му се състоеше в това да предвожда малки банди в набезите им срещу села с некюрдско население, за да се снабдят с храна. Ако селяните не я даваха доброволно, кюрдите я взимаха насила. Турските войници биваха незабавно убивани, независимо дали оказваха съпротива, или не.

Сиринер напускаше пещерата само когато се налагаше. Страхуваха се, че дори нощем може да бъде убит от турски или иракски снайперисти, скрити някъде по върховете около базата.

Фактът, че командирът стоеше изправен, ги изпълни едновременно с облекчение и гордост. Гордост, защото той проявяваше към мъжете уважението, което бяха заслужили. Облекчение, защото не ги винеше за загубата на Валид и Хасан.

— Благодаря на Аллах за спокойното ви завръщане и за успеха на мисията ви — рече Сиринер. Дълбокият му, кънтящ глас изпълни помещението. — Разбрах, че се връщате с трофей.