Том Клэнси - Бойни действия

— Продължиш ли да го правиш, ще ме оставиш без работа по-бързо, отколкото Сенатската комисия по разузнаването.

Стол погледна в монитора лицето на приятеля си. Екранът беше средният от трите, вградени в стената до бюрото му.

— Само те плашат — каза. — Никой няма да те остави без работа.

— Не познаваш сенатора Ландвер. Той е като малко куче с голям кокал. За него прекратяването на предварителното финансиране се е превърнало в личен кръстоносен поход.

Предварително финансиране, помисли Матю. Трябваше да признае, че от всички правителствени фокуси този беше най-ловкият. Ако парите бяха предназначени за определена цел, а проектите се изоставеха или променяха, средствата би трябвало да бъдат върнати. Преди три години Националната разузнавателна служба получи два милиарда долара, за да проектира, произведе и изстреля нова серия шпионски сателити. Впоследствие проектът беше спрян. Но вместо да бъдат върнати, парите се промъкнаха в разни други сметки на Националната разузнавателна служба и изчезнаха. Оперативния център, ЦРУ и останалите правителствени организации също излъгаха за финансите си. Създадоха малки, тъй наречени „черни бюджети“, скрити във фалшиви подточки на бюджета, и ги потулиха от обществеността. Средствата бяха използвани за финансиране на сравнително скромни тайни разузнавателни и военни операции, както и за подпомагане на конгресменските кампании, заради което Конгресът не се възпротиви срещу съществуването им. Но Националната разузнавателна служба отиде твърде далеч.

Фредерик Ландвер, сенатор първи мандат и бивш счетоводител, откри предварителното финансиране и незабавно уведоми председателя на Сенатската комисия по разузнаването. Конгресът светкавично поиска онова, което бе останало от парите, при това с лихвите. Но в тази история бяха замесени и водачите на отговорните партии. Макар че не участва в разпределението на средствата, Винс бе приел увеличението на бюджета за своето сателитно разузнавателно поделение, знаейки точно откъде идват.

— На пресата й трябва едно ново лице с нова кауза — рече Стол. — Продължавам да мисля, че когато заглавията станат по-малки, всичко ще се уреди без много шум.

— Заместник-министърът на отбраната Хокинс не споделя твоя оптимизъм — каза Винс.

— Какви ги дрънкаш? Снощи го гледах по новините. Натриваше носа на всеки нахалник с микрофон, който го обвинеше в лошо администриране.

— Между другото, заместник-министърът вече си търси работа в частния сектор.

— Какво?

— И то само две седмици, след като предварителното финансиране беше открито. Ще го последват и други — добави Стивън и отчаяно вдигна вежди. — Тази работа не ми харесва, Мат. Най-после получих «Конрад», а не мога да й се порадвам.

«Конрад» беше неофициална награда, която всяка година на вечеря за ограничен брой поканени се присъждаше на най-изтъкната личност от американското разузнаване. Трофейната кама бе кръстена на Джоузеф Конрад, чийто роман «Тайният агент», написан през 1907 година, беше една от най-забележителните шпионски истории. Винс от години мечтаеше за тази награда и най-сетне я получи.

— Мисля, че ще устоиш. Няма да има истинско разследване. Твърде много тайни ще се разкрият. Ще има извиване на ръце, ще намерят парите, ще ги върнат в хазната и през следващите няколко години зорко ще наблюдават бюджета. Ще бъде нещо като персонална ревизия.

— Мат, има и нещо друго.

— Винаги има. На всяко действие има равно по сила противодействие. Какво друго планират?

— Чух, че ще изискат със съдебна призовка дискетите ни.

Едрите закръглени рамене на Стол леко се повдигнаха. Дискетите бяха закодирани по време и предназначение и щяха да покажат, че Оперативният център получава непропорционално количество сателитно време.

— Достоверна ли е информацията ти?

— Съвсем.

Стомахът на Матю внезапно се сви.

— Ти… не си го направил, нали? — Всъщност питаше дали Винс се е разпоредил да следят Ландвер, молейки се да не е така. — Моля те, Мат.

— Само искам да се уверя. Натискът принуждава някои хора да вършат странни неща.

— Не и мен. Въпросът е, че мога да сторя много за теб до края на бурята. Трябва да дам на другите бюра времето, от което се нуждаят.

— Разбирам — рече той. — Не се престаравай.

Стивън се засмя равнодушно.

— Според психологическия ми профил никога не се престаравам. Най-лошото, което може да стане, е да последвам Хокинс в частния сектор.