Том Клэнси - Бойни действия

— Страхотно — рече Катцен. — Във Вашингтон поне хвърлят само кал.

— Ако завали дъжд, може и това да ни се случи.

Майк протегна ръка и Лоуел му подаде газираната вода. Като отпи, генералът каза:

— Гледайте по-весело на нещата. Както Тенеси Уилямс е казал: «Не очаквай деня, в който ще спреш да страдаш, защото ако се събудиш и нищо не те боли, значи си умрял».

Понеделник, 06:48

Чеви Чеиз, Мериленд

Пол Худ пиеше кафе в кабинета на удобния си дом в предградията. Беше дръпнал пердетата с цвят на слонова кост, бе открехнал плъзгащата се стъклена врата и гледаше към вътрешния двор. Беше обиколил целия свят и познаваше много места. Но за него нямаше нищо по-вълнуващо от оградата от бели колчета, която маркираше собствената му територия. Тревата беше зелена и лъскава, а топлият ветрец разнасяше уханието на рози от градинката на съпругата му. Пойните птици чуруликаха, а катериците се държаха като космати малки командоси — спираха, разузнаваха и после отново хукваха нанякъде. От време на време това провинциално спокойствие се нарушаваше от онова, което влюбеният в джаза Пол наричаше сутрешна импровизация — тряскането на вратите на гаража и на колата.

От дясната му страна имаше библиотека от дъбово дърво, пълна с необходимите на Шарън книги по градинарство и готварство. Лавиците бяха отрупани с енциклопедии и речници. В ъгъла стояха любимите книги на Пол — „Бен Хур“, „Оттук до вечността“, „Война на световете“ и „Нежна е нощта“. Произведения на Ейн Ранд, Рей Бредбъри и Робърт Луи Стивънсън. Стари романи за самотния рейнджър от Фран Страйкър. Беше ги чел като дете, но и сега ги преглеждаше. От лявата му страна имаше рафтове, пълни със спомени от годините му като кмет на Лос Анджелис. Паметни плочи, халби, ключове за други градове и снимки с местни и чуждестранни държавници.

Кафето и чистият въздух бяха еднакво ободрителни. Леко колосаната риза беше удобна. А новите му обувки приличаха на скъпи, макар че не бяха. Той си спомни времената, когато баща му не можеше да му купи обувки. Това беше преди трийсет и пет години. Тогава Пол беше на девет и убиха президента Кенеди. Баща му, Франк Худ Бойния кораб, беше служил във флотата по време на Втората световна война. Сетне напусна работата си на счетоводител, за да се залови с друга. Семейството продаде къщата си и се приготви да се премести от Лонг Айланд в Лос Анджелис, когато една нова фирма внезапно наложи забрана върху наемите. Служителите изразиха дълбокото си съжаление, но казаха, че не знаят какво ще стане с компанията, икономиката и страната. След това баща му не работи в продължение на тринайсет месеца и се наложи да се преместят в едно апартаментче — достатъчно малко, за да чува как майка му успокоява баща му, когато плачеше по цели нощи.

Сега Пол беше сравнително богат и директор на Оперативния център. За по-малко от година той и екипът му се превърнаха в агенция, официално известна като Национален съвет по управление на кризите — нещо като център за връзка между ЦРУ, Белия дом и други важни клечки. Худ често бе имал спорове с някои от най-приближените си хора, най-вече със заместник-директора Майк Роджърс, агента от разузнаването Боб Хърбърт и отговорника по политическите и икономическите въпроси Марта Макол. Но той уважаваше различните мнения. Пък и ако не можеше да се справи с противоречията между подчинените си, как би се оправял с политическите и военните конфликти на хиляди километри далеч от кабинета му?

Споровете го държаха нащрек и поддържаха формата му за по-големи и важни сражения.

Пиеше кафето си бавно. Всяка сутрин се настаняваше удобно на дивана. Правеше разбор на живота си и се оставяше задоволството да го обгърне като остров. Но това се случваше рядко. Не от всички страни. Имаше едно празно пространство, много по-голямо през месеца, в който се бе върнал от Германия. Празнота, която неочаквано се бе запълнила със страст към едновремешната му любов Нанси. След двайсетгодишна раздяла я срещна в Хамбург. Страстта се разгоря на плажа на малкия му остров и нощем смущаваше покоя му, а денем настояваше за внимание.

Но Пол не можеше да се отдаде на тази страст. Освен ако не искаше да съсипе хората, които живееха щастливо в този дом. Децата, за които той беше постоянен и надежден източник на сила и емоционална сигурност. Съпругата, която го уважаваше, вярваше му и обичаше. Е, може би любовта им беше по-скоро като между брат и сестра. Това не беше лошо, но чувствата му към Нанси бяха съвсем различни.