Том Клэнси - Бойни действия

Потокът от коли се насочи към турската граница. Младият мъж отвори прозореца.

От двете страни на граничната бразда бяха постовете — сирийски и турски. Пред всяка будка имаше бариера, а разстоянието между тях беше трийсет метра. Пътят откъм сирийската страна бе обрасъл в бурени, а откъм турската — чист.

Колата на Валид се движеше пред караваната. Той показа визите и паспортите. Граничният служител ги прегледа и направи знак на въоръжения пост до него да вдигне бариерата.

Ибрахим започна да усеща бремето на съдбата върху раменете си. Той имаше определена цел, избрана от Валид. Но имаше и лична мисия. Той беше кюрд, един от номадите, които населяваха платото и планинските райони на Източна Турция, Северна Сирия, Североизточен Ирак и Северозападен Иран.

От средата на осемдесетте множеството кюрдски партизански отряди, действащи в Турция, се бореха да отхвърлят потисничеството на турците, които се страхуваха, че кюрдската автономия ще доведе до нов и враждебно настроен Кюрдистан, разположен върху земи на Турция, Ирак и Иран. Това не беше религиозен, а езиков и политически въпрос.

През 1996 тази необявена война отне двайсет хиляди човешки живота. Дотогава Ибрахим стоеше настрана, но нещата се промениха, когато водата започна да намалява и добитъкът да умира от жажда заради турската дейност в тези райони. Макар да бе служил в сирийските военновъздушни сили като техник, той нямаше опит като военен. Вярваше в учението на Корана за мир и съгласие, но същевременно чувстваше, че Турция задушава неговия народ, а един геноцид не можеше да остане безнаказан.

През двете години на членството му в групата, съставена от единайсет души, работата стана от съществено значение. За него актовете на тероризъм и саботаж в Турция вече не бяха само въпрос на отмъщение. Както Валид бе казал, Аллах щеше да реши дали някога ще има нов Кюрдистан. А през това време бунтовническите действия бяха начин да се напомня на турците, че кюрдите са твърдо решени да бъдат свободни, независимо дали имат своя родина или не.

Обикновено двама-трима души се промъкваха нощем в страната, изплъзвайки се от граничните патрули, и изваждаха от строя някоя електроцентрала или тръбопровод, или застрелваха няколко войници. Но сегашната мисия беше различна. Преди два месеца турските войски се бяха възползвали от пролетното затопляне и едностранното прекратяване на огъня, за да започнат атака срещу кюрдските бунтовници. През трите дни на безмилостната битка бяха убити повече от сто кюрдски борци за свобода. Целта на нападението беше да усмири западните райони, преди Турция да насочи вниманието си на изток. Там териториалните спорове с Гърция, както и напрежението между християнска Атина и ислямска Анкара се задълбочаваше все повече.

Валид и Кенан Демирел, водачът на турските кюрди, бяха решили, че последната агресия няма да остане безнаказана. И ударът няма да бъде малък. Задачата щеше да бъде поверена на екип, който да се промъкне незабелязано през границата, да проникне смело в страната и да покаже на врага, че потисничеството и предателството няма да бъдат търпени.

Караваната мина покрай един черен дървен стълб, забит встрани от пътя. Вече бяха в Турция. Стигнаха до турската будка и единият от граничарите насочи дулото на автомата М1-А1 през малкия отвор на стъклото. Колегата му се появи и се приближи до колата на Валид. Носеше деветмилиметров «Капинда Табанка» в чисто нов кобур.

Той се наведе и погледна в колата.

— Паспортите, ако обичате.

— Разбира се — усмихна се Валид и подаде през прозореца купчина малки оранжеви документи.

Дребният мустакат турчин сравни снимките в паспортите с лицата в колата. После бавно и внимателно се залови със задълженията си.

— По каква работа идвате в Турция?

— Ще ходим на погребение — отговори Валид и посочи колите зад себе си. — Всичките.

— Къде?

— В Харан.

Мъжът погледна другите автомобили и след миг попита:

— Само мъже приятели ли имаше покойният?

— Съпругите ни останаха при децата.

— Няма ли да го оплакват?

— Ние продавахме ечемик на онзи човек. Съпругите и децата ни не го познаваха.

— Как се казва?

— Тансу Озал. Почина в събота при автомобилна злополука. Колата му паднала в дълбока пропаст.

Граничарят лениво подръпна края на зелената си военна куртка, погледна за миг Валид и се върна в будката. Другият часови продължаваше да държи на прицел колата.

Отсечката от пътя беше тиха и Ибрахим чу разговора. Валид бе казал истината. Тансу Озал наистина беше мъртъв. Но водачът им не спомена, че онзи човек беше кюрд, предал народа си. Бе завел турците в едно скривалище за оръжие, намиращо се под стар римски мост в каньона Копрулу, и хората на Кенан го убиха.