Том Клэнси - Бойни действия

— Донесохте ли всичко? — попита мъжът в робата.

— Да, Валид — отговори Махмуд.

Валид присви очи и погледна форда. Ибрахим наблюдаваше уважавания водач на групата. Кожата му беше смугла, а гъстата прошарена брада скриваше долната част на продълговатото му лице. От левия ъгъл на устата до ухото му минаваше диагонален белег — спомен от юни 1982, когато Израел нападна Ливан и самолетът на Валид беше един от осемдесетте, които бяха свалени в долината Бекаа. Младият мъж изпитваше смирение в негово присъствие и се гордееше, че има честта да му служи.

— Багажникът на колата ви — рече водачът. — Струва ми се празен.

— Да — отговори Махмуд. — Скрихме много от оръжията под седалките. Не искахме да пълним багажника.

— Защо?

— Заради американските сателити. Нашият човек в Дамаск каза, че сателитите виждат всичко и навсякъде в Близкия Изток. Дори стъпките в пясъка. Прекосихме пустинята на много места и онези сателити могат да измерват дълбочината на следите от автомобилните гуми.

— Осмеляват се да проникнат във Всемогъщия и Милостивия — рече водачът им и обърна набръчканото си от горещото слънце и годините лице към небето. — Само очите на Аллах са от значение! Но ние трябва да се пазим от врага. Постъпил си умно.

— Благодаря. Часовите по нашата граница също биха могли да забележат товара. Не исках да използвам оръжията срещу тях.

Валид погледна Махмуд и приятелите му.

— Разбира се. Ние идваме с мир, както ни учи Коранът. Убийството е забранено — каза и вдигна ръце към небето. — Но убийството при самоотбрана не е престъпление. Ако тиранинът вдигне ръка срещу нас, не сме ли длъжни да я отрежем? Ако пише лоши неща за нас, не трябва ли да отрежем пръстите му?

— Щом това е Божията воля.

— Да, такава е Божията воля. Ние сме Неговата ръка. Страхува ли се ръката на Бога от врага, колкото и да е многоброен?

— Не — отговори Махмуд.

Останалите поклатиха глави и също отвърнаха:

— Не.

— Не е ли написано: „Двете войски, които се срещнаха на бойното поле, ти дадоха знак. Едната се сражаваше за Божието дело, а другата беше орда неверници. Правоверните видяха с очите си, че врагът е двойно по-многочислен от тях. Ала Господ подкрепя когото иска“. Не е ли обиден Господ от нашето държание в ръцете на турците? Ние не сме ли Неговите избраници?

— Да — отговориха останалите.

Отговорът на Ибрахим беше по-тих, отколкото на другарите му. Той не беше по-малко предан на Валид или на Махмуд. Ала вярваше, че Коранът проповядва справедливост, а не възмездие. Този въпрос и мюсюлманството бяха предмет на спорове между него и семейството му. Но Коранът учеше и на преданост. Когато атаките срещу кюрдите зачестиха и брат му го помоли да се присъедини към групата, той не можа да откаже.

Водачът отпусна ръце и погледна хората на Махмуд.

— Готови ли сте да тръгнем?

— Да — отговори Махмуд.

— Тогава първо да се помолим — рече им, затвори очи и започна да декламира молитвеника. — „ Аллах и Акбар. Господ е по-велик. Аз съм свидетел, че няма друг бог, освен Господ. Свидетел съм, че Мохамед е Божият пророк. Хвала на молитвата. Хвала на блаженството. Господ е по-велик. Няма друг бог, освен Господ.“

Докато говореше, останалите мъже извадиха молитвените килимчета от колата и ги постлаха на земята. Посоката на молитвата бе избрана внимателно. Всички се обърнаха на юг, към Западна Саудитска Арабия и свещения град Мека. Покланяйки се ниско, те отправиха следобедните си молитви. Това беше третата от петте им ежедневни молитви — на зазоряване, по обед, следобед, на здрачаване и вечер.

Молитвите се състояха от неколкоминутни индивидуални цитирания на Корана и размисъл. После се върнаха в колите. След малко вече се движеха на североизток към древното градче. Ибрахим се замисли. Тяхната каравана беше само едно от неизброимите превозни средства, минали по този път от възникването на цивилизацията. Всяко бе имало собствен облик и цел на пътуване. Почувства се техен приемник и същевременно съвсем незначителен. Защото всяка следа бе останала не повече от миг в непостоянните пясъци на Ал-Гезира.

Минаха бързо през Ел-Камишли. Ибрахим не обърна внимание на древните минарета и многолюдния пазар, нито на турците и сирийците, които свободно общуваха в този граничен град. Мислеше си за мисията и вярата — не като две отделни неща, а като едно цяло. Припомни си какво е написано в Корана за Деня на Страшния съд и за последното изпълнение на Божието предупреждение и обещание. Представяше си как онези, които живеят според свещените слова и повели, ще отидат при останалите правоверни в примамливите девствени полета на Рая, а другите ще бъдат подложени на вечни мъки в Ада. Именно това убеждение го вдъхновяваше да направи онова, за което беше призван.