Том Клэнси - Бойни действия

Огъст погледна назад към тях. Ефрейтор Приментайн, детето чудо на пехотната тактика, продължи да следи перваза.

— Добра работа, сержант — каза полковникът.

— Благодаря ви, сър.

— Сър — обади се Приментайн, — никой не се опитва да хване жената.

Командирът кимна и каза:

— Ще трябва да се погрижим. За ваше сведение според нас Фил Катцен и свръзката ни са в подножието на склона. Ще излезем на една или две групи. На една, ако се наложи да щурмуваме пещерата, за да измъкнем нашите. На две, ако пленниците са…

— Полковник — прекъсна го Приментайн, — мъжете излизат.

Огъст насочи бинокъла. Сержант Грей присви очи в същата посока. Трима от заложниците бяха хвърлени по очи на земята пред пещерата. Грей можеше да види мъжете вътре, но те бяха скрити в дълбоката сянка.

— Ефрейтор, сложи си маската и незабавно поведи група А — рязко нареди Огъст. — Не им давайте възможност да излязат навън. Ние ще се справим с външния район.

— Да, сър — каза Приментайн. Затича се към перваза, последван от седем командоси, приведени зад него.

— Джордж, Скот! — изръмжа полковникът.

— Сър? — отвърнаха едновременно и двамата.

— Пуснете им СО.

— Да, сър — каза Джордж.

Редниците се приближиха до сандъка с екипировка, който бяха взели от КБА. Докато Дейвид Джордж сглобяваше металносивия гранатомет, Джейсън Скот извади четири гранати СО — светкавичен обезвредител — от херметичната им чанта. Две секунди след изстрелването кехлибареножълтият газ щеше да повали всеки в радиус от шест метра. Редник Скот помогна на Джордж с тежката подпорна плоскост и след малко повече от трийсет секунди гранатометът беше сглобен и зареден. Докато редник Джордж гледаше през мерника, Скот работеше с ръчките за наклона и издигането.

— Сержант Грей — нареди командирът, — сложи си очилата за нощно виждане и ми кажи какво става вътре в пещерата.

— Веднага, сър.

Той взе пушката си и се отправи обратно към дървото. Нюмайер извади очилата за нощно виждане от раницата си. Ремъкът бе нагласен за каската на сержанта. На телескопа „Редфийлд“ бяха монтирали специален адаптор.

— Сержант — каза Огъст, — като че ли краката на заложниците са завързани и някой вътре държи въжетата. Виж дали ще можеш да го улучиш.

— Да, сър — отвърна той и започна да се катери към големия клон, от който ясно можеше да вижда над другите дървета.

Докато се изкачваше, чу, че радиостанцията на редник Иши Хонда сигнализира. Радистът отговори, послуша няколко секунди, после остави уреда включен.

— Сър — спокойно каза Хонда. — Съобщение «В» от кабинета на господин Хърбърт.

Съобщение «В» означаваше „Внимание!“. Макар че обикновено следваше заповед за незабавна евакуация, Грей продължи да се катери.

— Казвай — нареди полковникът.

— Господин Хърбърт съобщава, че преди седем минути от „Питсбърг“ е изстрелян „Томахоук“. Ракетата ще достигне РОЦ след двайсет и пет минути. Препоръчват да се изтеглим.

— Препоръчват, но не ни заповядват.

— Не, сър.

Командирът кимна.

— Редник Джордж.

— Сър?

— Дай им да разберат на онези копелета.

Вторник, 15:38

Дамаск, Сирия

Когато притиснаха револвера под брадичката му, Пол Худ не видя живота си да минава като на лента пред очите му. Докато другите двама мъже го обезоръжаваха, той беше обзет от почти сънливо лекомислие. Може би така разумът му се опитваше да се справи с шока? Но съзнанието му остана достатъчно ясно, за да се запита какво, по дяволите, си е мислил, като е решил да се изправи срещу терористите. Худ бе чиновник, а не военен. И мислите му бяха толкова заети с командира на групата — къде отива и какво се готви да направи — че изобщо забрави за мъжа, който пълзеше край стената. Както обикновено Майк Роджърс беше прав за тези неща. Войната, често казваше той, не прощава никому.

Терористите отстъпиха назад с пистолетите му. Единият се обърна. Американецът видя, че командирът повежда хората си напред. В поведението на противника му нямаше самодоволство или триумф. Когато спря до вратата и погледна нататък по коридора, мъжът кимна. Терористът, който го пазеше, се обърна и каза нещо на войника пред Худ. Войникът изсумтя и погледна към него. За разлика от командира си се усмихна.

Худ затвори очи и мислено се сбогува със семейството си. В устата му се бе събрала слюнка. Искаше му се да може да преглътне, но притиснатата цев на пистолета му пречеше. Не че имаше значение. След миг никога вече нямаше да преглъща, да се усмихва, да затваря уморено очи или да сънува…