Том Клэнси - Огледален образ

Всичко това имаше връзка и с инцидента, описан в днешния вестник и също докладван от Леонид на втората страница на факса. Вчера шестима музейни работници, които се прибирали от работа, били блъснати с микробуса си от Кировски проспект в река Нева, където потънали. Леонид отишъл на мястото на катастрофата и грубо нарисуваните скици на комикса за „Капитан Легенд“ разказваха доста повече от няколкото реда във вестника. Те показваха как героят спасява робите от някаква повредена ракета, попаднала в движещи се пясъци, на които пишеше „Зелен цвят“. Хлор.

Дали мъжете не са били отровени с газ? Дали камионът, който ги е блъснал от моста, не е бил просто прикритие на факта за убийството на тези хора?

Инцидентът може и да е бил случаен, но разузнавателната дейност не би могла да не вземе предвид всяка възможност. Събитията говореха, че в Санкт Петербург става нещо странно, и Фийлдс-Хътън искаше да открие какво е то.

Като изпрати по факса в Лондон рисунките на Леонид, Фийлдс-Хътън включи към тях и бележка, с която разпореждаше да му бъдат изпратени двадесет и седем лири. Това означаваше, че трябва да погледнат на седма страница на днешния брой на вестник „Ден“. Написа също, че отива в Санкт Петербург, за да се срещне с художника.

„Мисля, че в него има нещо — пишеше той. — Имам чувството, че ако авторът успее да направи връзката между плаващите пясъци и подземните мини от света на Хера, ще се получи една много интересна за нас историйка. Ще ви уведомя за мнението на Леонид.“

След като получи потвърждение от Лондон, Фийлдс-Хътън прибра камерата, малкото тоалетни принадлежности, уокмена, рисунките и играчките в един сак, сложи го на рамо и забърза към фоайето на хотела. После се качи на едно такси и се насочи на североизток. След три километра, на Петербургската гара, намираща се до станцията на метрото „Краснопрудна“, той си купи билет за петстотинкилометровия път до Санкт Петербург и се настани върху една от твърдите скамейки, за да изчака следващия влак, който щеше да го закара в древния град на брега на Финския залив.

Събота, 12:20 часа следобед, Вашингтон

Невзрачната двуетажна сграда в близост до пистата за излитане на самолетите на морската авиация във военновъздушната база „Андрюс“ служеше за чакалня на екипажите за спешни полети във времето на студената война. В случай на ядрена атака тяхната работа щеше да бъде евакуацията на важните държавни служители от Вашингтон.

Но сградата с цвят на слонова кост не беше само остарял паметник на студената война. Сега тревните площи наоколо й бяха по-чисти и около непавираните пътечки, по които по-рано се разхождаха войници, цъфтяха градинки. От всичките й страни бяха издигнати бетонени поставки за цветя и до сградата не можеше да се приближи някоя кола бомба например. А хората, които работеха сега тук, не пристигаха с джипове или камиони, а с луксозни лимузини, волво и понякога даже СААБ и БМВ.

Седемдесет и осемте души бяха наети на работа от Центъра за овладяване на кризисни ситуации. Това бяха тактици, генерали, дипломати, аналитици, психолози, експерти по разузнаване, еколози, юристи и дори специалисти по манипулиране на медии и лекари вирусолози. ЦОКС използваше още четиридесет и двама служители по поддръжката заедно с Министерството на отбраната и ЦРУ и командваше дванадесетчленен екип за тактически атаки, известен под името „Защитник“, базиран в близката академия на ФБР в Куантико.

Разходите на ЦОКС не приличаха на ничии други в цялата история на Съединените щати. За двегодишен период групата бе похарчила над 100 милиона долара за оборудване и високотехнологични модификации, като превърна бившата чакалня в оперативен център, предназначен за връзка между Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Белия дом, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Военното разузнаване, Националната разузнавателна служба и Центъра за анализ на разузнавателната информация. Но след един труден период от шест месеца, през които се справяше както с вътрешните, така и с международните кризисни ситуации, „оперативният център“, както беше наричан фамилиарно, доби равнопоставеност с тези агенции, а впоследствие и нещо много повече. Директорът Пол Худ се отчиташе лично на президента Майкъл Лорънс, а онова, което бе създадено като информационно звено с група за бързо реагиране, вече доби едноличната възможност да наблюдава, да започва и да ръководи самостоятелни операции по целия свят.