Том Клэнси - Огледален образ

Вирнатият нос на Роджърс, чупен четири пъти по време на баскетболни мачове в колежа, увисна леко.

— Разбирам.

— Но не си съгласен — допълни го Худ.

— Да. Честно казано, аз с удоволствие бих се явил в Конгреса. Бих им показал на онези мухльовци как се управлява с действия, а не с консенсус.

— Точно затова искам аз да се разправям с тях, Майк — каза Худ. — Все пак те ни плащат сметките, нали?

— И затова хора като Оли Норт правят такива работи — намуси се Роджърс. — Обикалят всички координационни комитети на заместник-директорите, онези сукалчета вземат решения по негови препоръки, после не ги изпълняват с месеци, а когато се натуткат, вече е толкова късно и всичко е така объркано, че не си заслужава изобщо да се говори.

Худ като че ли искаше да каже нещо, а Роджърс като че ли беше готов да го изслуша, но двамата само се изгледаха мълчаливо.

— Добре де — намеси се оживено Ан. — Това ни дава възможност да контролираме всички онези напрегнати случаи на освобождаване на единични заложници, които са „зелени“, и „сините“ случаи на повече от един заложници, взети вътре в страната. А „жълтите“ случаи на освобождаване на заложници в чужбина и „червените“, които означават бойна обстановка, остават върху твоите рамене. — Тя затвори корицата на дневника си и като погледна часовника си, се изправи: — Пол, ще изпратиш ли графика си и на нашите компютри?

Худ погледна монитора си. Той натисна Alt/F6 на клавиатурата, после чукна PB/Enter и MP/Enter.

— Готово.

— Чудесно. Нали ще се опиташ да прекараш приятно отпуската си?

Худ кимна. После отново погледна Роджърс:

— Благодаря ти за помощта — каза той, като стана и се ръкува с Роджърс през бюрото. — Ако знаех как, бих ти помогнал, Майк.

— Довиждане след седмица — отговори Роджърс, а после се обърна и излезе от стаята.

— Довиждане. — Ан помаха на Худ с ръка и му се усмихна окуражително. — Не забравяй да ни пишеш… И си почини.

— Ще ти изпратя картичка от Блупърс.

Ан затвори вратата и последва Роджърс по коридора. Тя си проправи път с лакти между колегите и изтича да го настигне зад затворената врата на отдела за събиране на разузнавателна информация.

— Добре ли си? — попита тя, когато стигна до него.

Роджърс кимна.

— Но не изглеждаш така.

— Не мога да намеря още общ език с него.

— Знам. Понякога си мислиш, че той наистина има по-добър поглед върху нещата. А друг път се чувстваш, като че ли се опитва да те държи в напрежение като някой досаден учител.

Роджърс я погледна.

— Вярно е, Ан. Ти явно доста си мислила за него.

Тя се изчерви.

— Опитвам се да разбера всекиго. Това е лош навик.

За да смени темата на разговора, Ан натърти на думата „всекиго“. Веднага разбра, че е сгрешила.

— Ами аз какъв съм? — попита Роджърс.

Ан го погледна в очите.

— Ти си честен и решителен човек, който живее в свят, твърде сложен за подобни качества.

Двамата спряха пред кабинета му.

— И това добро ли е, или лошо?

— Неприятно е — отвърна Ан. — С малко отстъпки ти вероятно би постигнал много повече.

Без да отклони погледа си от Ан, Роджърс въведе кода си в устройството за отключване.

— Но ако не стане точно както искаш, заслужава ли си да отстъпваш? — попита той.

— Аз винаги считам, че малкото е по-добре от нищо — отвърна тя.

— Ясно. Но не съм съгласен. — Сега Роджърс се усмихна. — Ан, знаеш ли какво? Когато друг път поискаш да ми съобщиш, че съм инат, просто ела и ми го кажи.

Роджърс й козирува, влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си.

Ан остана за миг на място, а после се обърна и бавно се насочи към своя кабинет. Мъчно й беше за Майк. Той беше добър и много умен човек. Но бе фатално увлечен да действа без всякаква дипломация, дори и ако това се отнасяше за такива „дреболии“ като национален суверенитет и одобрение от Конгреса. Имаше репутацията на „гореща глава“, което му бе попречило да стане заместник-министър на отбраната и му бе спечелило мястото тук като компенсация. Той бе приел този пост, защото на първо място и преди всичко беше добър войник, но никога не можа да се примири… Особено пък с цивилния си началник.

„Какво да се прави — помисли тя. — Всеки си има някакви проблеми.“ Като нея например. Проблемът, за който Роджърс лекичко й намекна.

Щеше да й липсва Пол, нейният добър и благороден кавалер, рицарят, който няма да изостави съпругата си, колкото и да му струва това. Още по-лошо беше, че Ан не можеше да престане да си мечтае как би могла да му помогне да се отпусне, ако вместо Шарън и децата тя и синът й биха отишли с него в Южна Калифорния…