Том Клэнси - Огледален образ

Събота, 2:00 часа следобед, Брайтън Бийч

След като се вмъкна нелегално от Русия в Америка през 1989 година, красивият чернокос Йосиф Херман работеше в магазина за тестени изделия „Бестония“ в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Тук той отговаряше за посипването на още топлото тесто със сол, сусам, чесън, лук, маково семе и други подправки. Работата в близост до пещта беше ужасна през лятото и приятна през зимата, но целогодишно му доставяше удоволствие със сравнителното си спокойствие. Работата тук не беше като в Русия.

Собственикът, Арнолд Белник, му се обади по интеркома.

— Херман, ела в канцеларията. Имам специална поръчка.

Когато и да чуеше това, жилавият тридесет и седем годишен московчанин вече не беше спокоен. Старите инстинкти и чувства се събуждаха. Появяваше се необходимостта да оживее, да успее, да послужи на страната си. Това бяха умения, придобити през десетте години работа за КГБ, преди да бъде изпратен тук.

Като захвърли престилката си в ъгъла и предаде работата си на по-малкия син на Белник, Херман се затича по скърцащото старо стълбище, като прескачаше по две стъпала. Влезе направо в канцеларията, осветена от флуоресцентната настолна лампа, както и от лъча, който се процеждаше през мръсния прозорец. Той затвори вратата, заключи я и после застана пред възрастния човек зад бюрото.

Белник го погледна през облака цигарен дим.

— Ето. — Той подаде на Херман един лист.

Херман го погледна и го върна на Белник. Закръгленият, оплешивяващ мъж го постави в пепелника, докосна края му с пламъка на запалката си и го подпали. После изсипа изгорялото на пода и го стъпка с обувката, докато го превърна в пепел.

— Някакви въпроси?

— Да. Ще трябва ли да се крия после?

— Не — каза Белник. — Даже и да те наблюдават, няма причина някой да те свърже със събитието.

Херман кимна. Беше ходил и преди до мястото на шосе „Форест“ във „Вали Стрийм“, след като бе убил един чеченски бунтовник, дошъл да събира средства за отцепването на страната си. Това беше тайна квартира, използвана от руската мафия за своите хора. Оттам имаше само петнадесет минути път с кола до международното летище „Кенеди“ или двадесет минути до пристанището. Във всеки случай, ако станеше горещо, оттам беше съвсем лесно да се измъкнат хора от страната. Иначе, ако всичко си беше наред, той можеше да се върне в Брайтън Бийч и в „Бестония“.

Херман отиде до шкафа в ъгъла, отмести фалшивото му дъно и бръкна вътре. И съвсем спокойно, като че ли взимаше сол или маково семе, започна да измъква нещата, които щяха да му потрябват.

Неделя, 12:00 на обяд, Санкт Петербург

Окачил на врата си верния стар 35-милиметров фотоапарат „Болеси“, Кийт Фийлдс-Хътън си взе билет от будката, намираща се близо до Нева пред Ермитажа и после премина късото разстояние до огромната сграда на музея с позлатени куполи. Както винаги, докато преминаваше между белите мраморни колони на приземния етаж, той се почувства съвсем незначителен. Изпитваше това чувство винаги когато посещаваше тази сграда.

Една от най-известните исторически сгради в света, Ермитажът е най-големият музей в Русия. Той бил създаден през 1764 година от Екатерина Велика като отделна част от построения две години преди това Зимен дворец. Основан с 225 произведения на изкуството, които тя закупила за първата колекция, той бързо се изпълнил с над 3 милиона картини и скулптури. В музея можеха да се видят картини на Леонардо да Винчи, Ван Гог, Рембранд, Ел Греко, Моне и безброй други майстори, както и древни произведения на изкуството, датиращи от палеолита, мезолита, неолита, бронзовата и желязната епохи.

Сега музеят се състоеше от три сгради, намиращи се една до друга: първо Зимния дворец, до него на североизток Малкия Ермитаж и още по-нататък Големия Ермитаж. До 1917 година Ермитажът е бил затворен за граждани и в него се допускали само членовете на царското семейство, техни приятели и аристократи. Едва след революцията музеят бил отворен за широката публика.

Когато Фийлдс-Хътън влезе в огромното централно фоайе, където бяха контрольорите за билети и щандовете със сувенири, той си помисли колко тъжно е, че се намира точно на това място. Защото, когато Екатерина Велика е създавала музея, тя установила много строги правила за поведение на посетителите. И първото и най-важно от тях било, че „когато се влиза тук, титлата и рангът трябва да бъдат оставени навън, така както шапката и мечът“.