Том Клэнси - Огледален образ

Прекъсването прозвуча като бипкане, което заглуши останалата информация, влизаща през слушалките на директора по сигурността на оперативния център Глинка. Той не беше паникьор, но сега, когато оставаше малко повече от ден до часа на пускане на съоръжението и след слуховете, че някой отвън наблюдава дейността им през последните няколко дни, полковник Рузки бе станал особено чувствителен към всякакви подобни сигнали.

Глинка веднага провери при секретарката, която му каза, че никой не е влизал или излизал. След като й благодари, ниският мускулест мъж свали слушалките от ушите си, подаде ги на помощника си, стана от стола и се насочи по коридора към канцеларийката на полковника.

Той търсеше всякакъв повод да поизпъне краката си, след като бе прекарал девет часа седнал в изпитване на подслушвателните устройства, поставени в дузина посолства по света. И това, след като четири часа преди това бе извършвал изпитания за всички възможности на две от телефонните линии на оперативния център.

Централният коридор беше с дължината на два автобуса. Осветяваше се от три двадесет и пет ватови крушки с черни фасонки, които висяха на жици от тавана. Беше толкова обезшумен, че тук не можеше да се чуе и топовен изстрел отвън. И вътрешните, и външните стени бяха облицовани върху тухлите със специална пластмаса, шест различни пласта фибростъкло и повече от два сантиметра дебели листи от твърд, черен каучук. Отгоре имаше непромокаема мушама, която предпазваше помещенията от влага, а върху всичко това бе залепен картон. Пласт матовочерна боя поглъщаше светлината, която би могла да се процежда през пукнатините на пода над тях.

Също като ствола на дърво, коридорът имаше няколко отклонения, всяко от които водеше към различни зони: компютърна, аудионаблюдение, въздушно разузнаване, комуникации, библиотека, изход и други. Кабинетът на генерал Орлов беше в единия край, а на полковник Рузки — в другия.

Глинка стигна до кабинета на полковника и натисна червения бутон върху микрофона до вратата.

— Да? — чу се силен глас от устройството.

— Полковник, аз съм Глинка. Улових прекъсване за 98 стотни от секундата в района на приемната. Не е достатъчно дълго време, за да може някой да е влязъл, но вие искахте да ви докладвам за всяко…

— Къде е пазачът?

— Работи по курганското разклонение…

— Благодаря — каза Рузки. — Ще отида сам да проверя.

— И аз бих могъл да отида…

— Това е всичко — прекъсна го Рузки.

Глинка прекара ръка по русата си коса:

— Слушам. — Той, се обърна и се насочи обратно към мястото си.

„Е, това ми беше разходката“ — помисли той. Но по-добре бе да се чувства нещастен, отколкото да си има неприятности с жестокия полковник Рузки, както се случи с горкия Павел Одинцов, когато бе измъкнал материали от центъра. Глинка само бе споменал за кражбата на полковника, защото не искаше да бъде обвиняван за нещо, което не е направил. Никога не бе си представял, че съдбата на софтуериста ще бъде толкова ужасна. Всички знаеха, че инцидентът е замислен и нареден за изпълнение от Рузки.

Като се стовари отново на стола си, той сложи слушалките и се приготви да прекара неподвижно следващите пет или повече часа.

И започна да си измисля как би ядосвал това важно копеле, ако имаше смелост…

Стегнат в старата си идеално изгладена черна униформа с червени пагони и с фуражка на глава, ниският, жилав полковник Леонид Рузки напусна канцеларията си и се насочи към огнеупорната врата, водеща към стълбището. Като всички войници от „спецназ“ — руско съкращение на частите със специално предназначение — той притежаваше железни нерви и характер, по-твърд от гранит. Това си личеше по мрачното изражение на лицето му. Тъмните вежди бяха строго събрани над дългия прав нос, а тънките му устни бяха свити с краищата надолу, където се срещаха с дълбоките бръчки, започващи от края на носа. Той носеше гъсти мустаци, което не беше съвсем обичайно за възрастта му. Но походката му бе типична за воин от специалните части: бърза и сигурна, като че ли само някаква невидима каишка го въздържа да не затича към целта.

Като отвори и внимателно затвори след себе си вратата, Рузки набра кода за заключването й, а после натисна бутона на интеркома до нея.

— Раиса, заключи външната врата.

— Слушам — отвърна тя.

После той забърза по тъмния коридор, по стълбите нагоре и през друга врата с електронно заключване влезе в помещението на телевизионното студио. Обикновено, преди да влезе тук, той би трябвало да се облече в цивилни дрехи, но сега нямаше време.