Том Клэнси - Огледален образ

Възбуден и изпълнен с енергия въпреки прекараните до късно през нощта часове в града снощи, Роджърс набра кода върху устройството до вратата на кабинета на Худ. Вратата се отвори, светлините се запалиха и за пръв път от шест месеца насам Роджърс се усмихна доволно. Най-после ръководеше оперативния център.

Въпреки това той знаеше, че не е напълно прав по отношение на Худ. Той си имаше недостатъка да бди над всички като квачка, както бе казала Ан, но иначе директорът беше добър човек. Добронамерен и още по-важно, бе много способен ръководител. И успяваше да разпределя отговорностите много ефикасно между относително самостоятелни специалисти като Марта Макол и Лоуъл Кофи, Мат Стол и Ан Фарис. Но Роджърс все пак считаше, че оперативният център трябва да бъде ръководен от волята на един човек, така както ФБР по времето на Хувър. Трябваше да бъде управляван от някой, който не би се съветвал с ЦРУ или Националния съвет за сигурност, преди да действа, а само би ги уведомявал за работата си постфактум. След като предотврати войната в Корея и потенциалната заплаха от бомбардиране на Япония, той бе започнал да вярва, че оперативният център се нуждае по-скоро от агресивни, а не реактивни действия в световен мащаб.

„Което ще бъде една от причините да престанем да бъдем анонимни“ — помисли Роджърс. Но имаше достатъчно време да се направи нещо по този въпрос… Нещо пасивно… Като например подаване на информация за пресата. Или нещо драматично. Като например изпращане на „Защитник“ в мисии, подобни на онези, създали на израелските командоси авторитета, от който толкова се бояха и уважаваха противниците им. Мисии, които да не бъдат приписвани на други организации, като последната атака върху ракетната площадка в Северна Корея — за която бе казано, че била извършена от южнокорейците.

Роджърс и Худ бяха спорили по този въпрос много пъти и директорът непрекъснато му напомняше, че техният правилник забранява авантюризма. Те са организация, която трябва да действа като полиция, казваше той, а не като вестникарска дружинка. Но за Роджърс правилникът бе нещо като музикална партитура. Може да се свири по нотите, но изпълнението на пиесата все пак подлежи и на интерпретацията на артиста. Във Виетнам той бе препрочитал много пъти „История на упадъка и падението на Римската империя“ от Едуард Гибънс и една от фразите на автора се бе превърнала в кредо на живота на Роджърс. Тя беше, че „най-благословеното нещо на този свят е независимостта“.

Запален от Гибънс и окъсаната книга на Джордж Патън „Войната, каквато я познах“, която бе получил от баща си, Роджърс бе отслужил двоен срок във Виетнам. После се беше върнал в Щатите и защитил докторска дисертация по история в университета „Темпъл“, след което бе изпратен в Германия, а после в Япония. В Персийския залив бе командвал моторизирана бригада и прекара известно време в Саудитска Арабия, преди да се върне в САЩ и да кандидатства за работа в Държавния департамент. Обаче президентът му предложи мястото на заместник-директор в оперативния център. Той не съжаляваше, че е приел. Беше ободряващо да знаеш, че се занимаваш с потушаването на кризисни ситуации по света. Още се наслаждаваше на успеха, постигнат наскоро в Северна Корея. Но не му харесваше да бъде втори, дори и след Пол Худ.

Компютърът бипна. Роджърс отиде до бюрото. Той натисна Контрол/А на клавиатурата, за да получи съобщението. Кръглото лице на Боб Хърбърт изпълни екрана, предавано по оптически влакна от камера, намираща се върху монитора му. Тридесет и осем годишният шеф на разузнаването изглеждаше изморен.

— Добро утро, Майк.

— Здрасти, Боб — усмихна се Роджърс. — Какво правиш тук в неделя?

— От снощи съм тук. Стивън Винс от НРС 2 2 Националната разузнавателна служба. — Б.пр. ми се обади у дома и аз дойдох. Не си ли прочел бележката ми?

— Още не. Какво има?

— Защо първо не си прегледаш електронната поща, а после да ми се обадиш? — отвърна с въпрос Боб. — В бележката са споменати всички часове, точните наименования и сателитното разузна…

— Защо просто не ми кажеш за какво се отнася? — Майк обхвана лицето си с ръка. „Електронни пощи, бипкания, видеоразговори. Как, по дяволите, се е променила шпионската работа, като се започне от непобедимия Натан Хейл 3 3 Американски революционер, обесен от англичаните през 1716 год. за шпионаж. — Б.пр. и се стигне до филмовия герой на Дерек Флинт, който танцуваше в «Лебедово езеро»?“ Работата на разузнавача трябва да бъде изпълнена с физическо напрежение като правенето на любов, а не да прилича на електронно надничане под полите на жените.