Том Клэнси - Огледален образ

Фийлдс-Хътън се усмихна, когато една млада жена притича към реката, дърпана от териера си. Не знаеше, че в Русия я има тази английска порода кучета, макар напоследък на черния им пазар да се продаваше всичко отвсякъде, включително кучета, особено модни напоследък на Запад.

Жената беше облечена в анцуг и бейзболна шапка и носеше малка пластмасова бутилка с вода. Когато тя се приближи, той забеляза, че не е задъхана. Това изглеждаше странно, тъй като най-близките жилищни сгради бяха на повече от седемстотин метра и човек, който е претичал такова разстояние, не само би се задъхал, но трябваше и вече да се е изпотил. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката. Изведнъж кучето се освободи от каишката си. То се хвърли към него и преди господарката му да успее, да го спре, го захапа по глезена.

— О, извинявайте! — извика тя и стисна скимтящото куче подмишница.

— Няма нищо. — Той коленичи и запретна крачола на панталона си, за да види болезнената раничка. Остави компютъра си настрани и избърса кръвта от двата полукръга, образувани от зъбите на кучето.

Жената коленичи пред него, а лицето й изразяваше загриженост. С дясната си ръка тя държеше здраво разбеснелия се териер, а с лявата му протегна бутилката с вода.

— Това ще ви помогне.

— Благодаря, не трябва. — Фийлдс-Хътън гледаше как раничките се запълваха отново с кръв. Тук нещо не беше наред. Тя беше твърде разтревожена, твърде внимателна. А руснаците не бяха такива хора. Трябваше бързо да се маха оттук.

Преди Фийлдс-Хътън да успее да й попречи, жената изля от водата върху раната му. Кръвта потече надолу към чорапа, а Фийлдс-Хътън посегна да спре ръката й.

— Какво правите! — запротестира той, докато тя изсипваше цялото съдържание на бутилката върху раната му. — Госпожице, моля ви…

Той се изправи. Тогава тя също се надигна и започна да се отдалечава назад. Изражението й вече не беше разтревожено. Лицето й беше като каменно. Даже кучето беше млъкнало. Съмненията на Фийлдс-Хътън се превърнаха в ужасяваща реалност, когато болката започна да изчезва заедно с усещането за самия крак…

— Коя сте вие? — попита той, а изтръпването се изкачваше все по-нагоре по крака му и започваше да му се вие свят. — Какво ми направихте?

Жената не отговори. Нямаше нужда. Фийлдс-Хътън разбра, че е отровен с бързо действащ химикал. Когато му се зави свят, той помисли за Леонид и се наведе, за да прибере компютъра си. Падна, грабна го, изправи се отново и се заклати към реката. Когато започна да не усеща краката си изобщо, той се опита да пълзи напред, да остане в съзнание. Искаше да остане жив достатъчно дълго, за да успее да хвърли компютъра в Нева. Но и ръцете му бяха загубили чувствителността си, раменете му натежаха и той падна по очи.

Последното нещо, което Фийлдс-Хътън видя, беше позлатената от слънчевите лъчи река, която течеше само на няколко метра от него. А последното, което чу, беше гласът на жената:

— Сбогом.

И последното, за което успя да помисли, беше как Пеги ще плаче, когато директорът Хубърт й каже, че любовникът й е бил убит при изпълнение на мисия в Санкт Петербург.

Главата на Фийлдс-Хътън бавно се отметна встрани, когато невропаралитичната течност, проникнала в кръвта, спря сърцето му.

Неделя, 9:00 часа вечерта, Белгород, на руско-украинската граница

Вертолетът „Камов КА-26“ с радиален двигател кацна върху ярко осветената ивица земя, а витлата му вдигнаха вихрушка от прах и я завъртяха в неописуем танц. Докато войниците притичат и да започнат да разтоварват сандъците с комуникационно оборудване, вътрешният министър Догин слезе от машината. Като прикрепяше с една ръка меката си шапка, а с другата яката на палтото си, той се наведе и бързо се отдалечи от вертолета.

Догин винаги бе обичал временните бази като тази — гола поляна, превърната за една нощ в действащ команден център, със следи от ботуши в размекнатата пръст и прашен въздух с мирис на дизелово гориво.

Лагерът бе построен по подобие на планинските бази в Афганистан от последните дни на войната. Вдясно на около един километър се намираха подредени в редици големи палатки за по дванадесет войници всяка. Редовете бяха от по дванадесет палатки и достигаха чак до далечните хълмове. Зад тях, в северния и южен ъгъл на лагера, имаше бойни места за стрелци и землянки. В случай на война тези позиции щяха да бъдат използвани за защита на базата от партизански атаки. Отляво, където нямаше хълмове, стояха редици танкове, бронетранспортьори и хеликоптери. Там се намираха и столовата, душове в брезентови кабини, мястото за събиране на отпадъци, медицинският център и складовете. Дори и през нощта там кипеше живот.