Том Клэнси - Огледален образ

По-нататък в далечината, право напред, Догин видя безупречните очертания на витловия ПС-89 моноплан, който принадлежеше на Дмитрий Шович. Пазеха го двама мъже с бойни автомати. Пилотът седеше на мястото си в готовност да излети, щом му заповядат.

Когато погледна самолета, министърът на вътрешните работи потръпна. Онова, което досега беше само въпрос на разговори, щеше да се превърне в реалност. Хората и техниката тук, както и оборудването, което беше на път, щяха да му помогнат. За да получи парите, които са му необходими, и да поправи провала си в изборите, той бе на път да сключи договор с дявола. Само се надяваше Косигин да е прав, че когато му дойде времето, ще успеят да се измъкнат от този договор.

До складовете имаше още три палатки: метеорологичен център с поставени отпред уреди, свързани с компютрите вътре, комуникационен център с две сателитни антени — едната насочена на северозапад, а другата на югоизток — и команден пункт.

Генерал Михаил Косигин стоеше пред последната палатка с широко разкрачени крака, ръце, поставени зад гърба, и твърдо вдигната глава. Зад него вдясно ординарецът бе вдигнал ръка до шапката си за поздрав.

Въпреки че вятърът брулеше силно и развяваше края на куртката, панталоните на генерала и платнището на палатката, Косигин като че ли не го забелязваше. От стоманено черните очи до хлътналите бузи и дълбокия белег, който ги прорязваше в диагонал, близо метър и деветдесет сантиметра високият генерал беше олицетворение на твърд и верен казашки предводител.

— Добре дошъл, Николай Павлович — каза генералът. — Радвам се да те видя! — Косигин говореше високо, но гласът му бе заглушен от бръмченето на вертолета.

Догин разтърси ръката му:

— И аз се радвам да те видя, Михаил Андреевич.

— Наистина ли? Тогава защо гледаш толкова сърдито?

— Не съм сърдит. Разтревожен съм.

— Ах, великият ум винаги е зает. Като Троцки в изгнание.

Догин го погледна накриво.

— Не бих казал, че метафората ти ми харесва. Аз никога не бих се противопоставил на Сталин и се надявам, че няма да свърша заклан.

Очите на Догин не се отделяха от погледа на Косигин. Генералът бе приятен и невероятно уравновесен човек. Беше двукратен олимпийски шампион по стрелба с пистолет — резултат от младите години, прекарани в полувоенизираната организация на ДОСО — Доброволна организация за съдействие на отбраната — в която младежите се обучаваха на спортни и военни умения. В резултат на това неговото израстване в армията бе бързо и бляскаво, макар и недостатъчно, за да удовлетвори невероятно високите му амбиции. Догин беше сигурен, че сега може да има доверие в генерала. Косигин се нуждаеше от министъра, за да може да властва над сегашните си началници, когато се установи новият порядък. Ами после? Е, „после“ с хора като Косигин винаги беше проблем…

Косигин се усмихна:

— Не се бой. Тук няма убийци. Само съюзници. Съюзници, които са готови да направят нещо, но… — Усмивката му стана по-широка. — Но съюзници, които са готови както винаги да служат на министъра си.

— И на неговия генерал — добави Догин.

— Естествено. — Косигин се усмихна и като се обърна, посочи с ръка към палатката си.

Когато влезе, Догин видя третия член на странния триумвират: Дмитрий Шович. Гангстерът беше седнал на един от трите сгъваеми стола, подредени около малката зелена метална маса.

Шович се надигна, когато Догин влезе.

— Здравей, приятелю — каза той тихо.

Догин не можа да се насили да го нарече така.

— Здравей, Дмитрий. — Той кимна и се вгледа в продълговатите светлокафяви очи на другия. Те бяха студени, тези очи, и изглеждаха още по-хладни от това, че бяха скрити под яркорусите коса и вежди. Продълговатото лице на Шович беше невъзмутимо, а кожата му неестествено гладка. Догин бе чел, че Шович се бил подложил на химически пилинг, за да премахне неприятните следи от деветгодишния си престой в сибирския затвор.

Шович седна, но очите му не се отделяха от новодошлия.

— Нещо не си весел, министре.

— Виждаш ли, Николай Павлович? — намеси се генерал Косигин. — Всички го забелязват. — Той завъртя стола си, яхна го и насочи към Догин пръста си като пистолет. — Ако не беше толкова сериозен, може би сега ние нямаше да сме тук. Нова Русия харесва лидери, които могат да се усмихват и да пият, а не някой, който изглежда като че ли носи тежестта на целия свят върху раменете си.

Догин разкопча палтото си и седна на свободния стол. Върху масата имаше табличка с чаши за чай, чайник и бутилка водка. Той си наля чай.