Том Клэнси - Огледален образ

Роджърс кимна:

— Значи това ни връща към нещото, което се върши в Петербург. Какво правят от МИ-6 по този въпрос?

— Имат си човек на място. Директорът Хубърт обеща да ни държи в течение.

— Добре — измърмори Роджърс. — А ти какво мислиш по този въпрос?

— Чувствам се, като че ли съм попаднал обратно в „зоната на здрача“ от 60-те години. — Хърбърт се намръщи. — Когато в наши дни руснаците харчат много пари за нещо, аз се боя…

Роджърс кимна едновременно с въздишката на шефа на разузнаването си. Хърбърт бе прав. Руснаците не обичаха да губят. А сега имаха насреща си един загубил изборите кандидат-президент, който разполагаше с достъп до секретни операции и агенти в САЩ…

Роджърс също се боеше…

Неделя, 4:35 часа следобед, Санкт Петербург

Който и сезон да беше, дневната топлина напускаше Санкт Петербург почти веднага, подгонена от вятъра, който духа привечер откъм залива. Студеният въздух прониква до всеки кът на града по реките и каналите и затова в сградите запалват осветлението доста рано. Поради същата причина и пешеходците, които са се решили да се подложат на силния вятър и режещ студ, се отнасят приятелски един към друг след залез-слънце.

„Картината на залеза е почти свръхестествена“ — помисли Фийлдс-Хътън. От два часа той седеше на пейката под дърветата на брега на Нева и четеше ръкописите, записани на преносимия му компютър „Тошиба“. В същото време слушаше уокмена си, който всъщност приемаше на честотата на монетата, която бе пъхнал под вратата. Сега, докато гледаше как слънцето слиза по небето, улиците започват да се изпразват и алеите покрай реката опустяват, той се почувства като човек, който иска да се прибере вкъщи преди вампирите и призраците да излязат на лов.

„Май твърде дълго издавам книжки с фантастика и ужаси“ — помисли той.

Стана му студено. Почувства по-силен студ, отколкото закалената му лондонска кожа бе свикнала да понася. Но по-лошото бе, че започваше да си мисли, че е загубил напразно времето си този следобед. Откакто бе настроил уокмена си на вълната на монетата, бе чувал само разговори за спорт, жени, тъпи началници и движението на хора, работещи в телевизионно студио. Това изобщо не приличаше на нещо, което би могло да заинтересува МИ-6.

Той погледна реката, а после се обърна към Ермитажа. Музеят беше величествен с дванадесетте си бели колони зачервени от лъчите на залязващото слънце и бляскавите позлатени куполи. Автобусите с туристи започваха да си тръгват, дневната смяна музейни работници си отиваше, а нощната започваше да пристига. Местните жители, които бяха прекарали неделния си ден в музея, се запътваха към тролейбусните спирки или към близката станция на метрото, намираща се на Невски проспект. Скоро улиците и музеят щяха да опустеят.

Фийлдс-Хътън се надяваше, че Леонид е успял да му запази стая в хотел, защото на сутринта трябваше да се върне тук и да продължи наблюдението си. Беше убеден, че ако става нещо необичайно, то се извършва именно в телевизионното студио.

Англичанинът реши да се върне и да огледа залата още няколко минути, да види дали някой друг, освен работниците използва онзи вход в края на работния ден. Някой, когото би могъл да открие във фотокартотеката на МИ-6 — военен в цивилен костюм, държавен служител, чужд агент. Освен това точно преди и след пускането в действие на някой нов обект винаги има объркване и напрежение. Някой от работниците, които си тръгват, може да каже или направи нещо, което да му подскаже какво всъщност става там вътре.

Като затвори компютъра и изпъна изтръпналите си крака, той се изправи, извършвайки поредица незначителни движения. Фийлдс-Хътън изтупа панталоните си, разтърси рамене и като остави уокмена си включен, се запъти бързо към музея.

Вдясно от себе си видя двама млади, които тъкмо излизаха от музея, хванати за ръце, и тръгваха към реката. Той си помисли за Пеги. Не за първата им разходка, когато тя го въведе в шпионската дейност, а за онази само преди пет дни по брега на Темза. За пръв път те бяха говорили за женитба и Пеги бе споделила, че клони към положително решение. Естествено склонността на Пеги бе устойчива като наклонената кула в Пиза и можеше да мине цяла вечност, докато наистина се съгласи, но той бе готов да поеме този риск. Тя изобщо не приличаше на мечтаната някога от него личност за подобно мероприятие, но на него му харесваше много. Имаше ангелско лице и той беше убеден, че точно тя е жената, чието окончателно решение си заслужава да чака.