Том Клэнси - Огледален образ

Събота, 10:30 часа сутринта, Москва

Кийт Фийлдс-Хътън нахлу в стаята си в току-що ремонтирания хотел „Русия“, хвърли ключовете върху шкафчето и бързо влезе в банята. По пътя спря и грабна двата навити листа факс хартия, които бяха паднали от апарата, намиращ се върху шкафа.

Предстоеше най-омразната част от работата му. Не опасността, която понякога не беше за пренебрегване, нито продължителните часове чакане по летищата за редовно закъсняващите полети на „Аерофлот“, нито пък дългите седмици далеч от Пеги, които толкова го притесняваха.

Най̀ мразеше тези проклети чаши чай, които трябваше да пие…

Веднъж в месеца, когато идваше в Москва, Фийлдс-Хътън винаги отсядаше в „Русия“, който се намираше малко на изток от Кремъл, и закусваше дълго в елегантното кафене. Това му позволяваше да изчете вестниците от начало до край. Но по-важното беше, че като непрекъснато изпразваше чашата си, даваше възможност на сервитьора Андрей да му поднесе четири, а понякога даже и пет чаши гореща вода, всеки път с ново пликче чай. В края на конеца на всяко пликче имаше прикачен етикет с надпис „Чашка чай“ отвън, а от вътрешната му страна се намираше редовната лепенчица с микрофилм, който Фийлдс-Хътън прибираше в джоба си, когато не го гледаха. През по-голямата част от времето управителят на салона гледаше , така че Фийлдс-Хътън можеше да прибира микрофилмите само когато в залата влизаха други хора от управата на хотела и отвличаха вниманието му.

Андрей беше една от находките на Пеги. Името му бе взето от списък на бивши войници и тя по-късно бе научила, че той имал намерение да спечели пари, като се хване на работа в някое от нефтените находища в Западен Сибир. Само че бил ранен в Афганистан и след операция на гръбначния стълб не можел да се справя с тежкото оборудване. След реформите на Горбачов нямал повече средства за живеене. Той се бе оказал идеалният куриер за размяна на информация между дълбоко законспирираните резиденти, чиито имена и лица не познаваше, и Фийлдс-Хътън. Ако някога заловяха Андрей, имаше риск само за Фийлдс-Хътън… Но това си беше нормално.

Въпреки вярата на повечето хора извън разузнаването, КГБ не беше унищожен с падането на комунизма. Напротив. Под формата на новото Министерство за държавна сигурност той бе по-всемогъщ от всякога. Комитетът само бе променил формата си от професионална армия в много по-голям контингент от цивилни агенти. На тях им плащаха за всяка сериозна следа, на която можеха да попаднат. В резултат на това и ветерани, и аматьори се оглеждаха навсякъде и търсеха шпиони. Пеги наричаше това „руска версия на вечерно представление“, защото навсякъде имаше поне по няколко „гастрольори“. И беше напълно права. На фокус бяха чужденците, а не местните величия, но целта си беше същата: да се докладва за потайна или съмнителна дейност. И понеже много бизнесмени бяха решили, че вече не съществува заплаха, голяма част от тях попадаха в неприятности, когато помагаха на руските си партньори да обменят рублите си в долари и марки или когато им носеха бижута и скъпи дрехи за продажба на черно, или пък ги караха да шпионират съперничещи им чужди фирми на руския пазар. Вместо да бъдат преследвани законно, на чужденците обикновено се предлагаше да се откупят от неприятностите. Фийлдс-Хътън се шегуваше, че министерството по-скоро наблюдава търговията, вместо да защитава държавната сигурност. Само японските търговци плащаха годишно стотици милиони рубли на руските си агенти, за да наблюдават отблизо конкурентите им в Русия. Даже се носеха слухове, че японците са вложили над 50 милиона рубли в провалилата се изборна кампания на министъра на вътрешните работи Николай Догин, за да им помогне, когато дойде на власт, да спрат нахлуването на други инвеститори.

Така че шпионският бизнес си беше жив и здрав и вече седем години британският агент Фийлдс-Хътън продължаваше да се занимава с него.

Фийлдс-Хътън бе завършил руска литература в Кеймбридж с желанието да стане писател. В неделята, след като се дипломира, той седеше в едно кафене в Кенсингтън и четеше „Записки от подземието“ на Достоевски, когато една жена от съседното сепаре се обърна към него и попита:

— Не бихте ли искали да научите нещо повече за Русия?

Когато той не отговори, тя се бе засмяла и настояла:

— Доста повече.

Това бе запознанството му с британското разузнаване и с Пеги. По-късно той научи, че МИ-6 има дългогодишно сътрудничество с Кеймбридж, датиращо от Втората световна война и „Ултра“ — строго секретния проект за дешифриране на легендарния таен шифър на германците.