Том Клэнси - Огледален образ

Когато докосна водата, се чу съскане, колата се задържа вертикално, а после бавно се обърна. От двете й страни заизскача пара и въздушни мехурчета, които се смесиха със сивия дим, докато колата потъваше с колелата нагоре в реката. После потъна изцяло…

Якият шофьор на камиона и русата млада жена, която караше фолксвагена, бяха първите, които стигнаха до парапета.

Към тях се присъединиха и други хора, наизскачали от колите си.

Нито мъжът, нито жената си казаха нещо. Те само гледаха, докато потъналият микробус се отдалечаваше на югозапад, подхванат от течението, и вече почти не се виждаха нито изскачащите балончета въздух, нито сивият дим. Колата беше твърде далеч, за да се реши някой да скочи в реката и да се опитва да спасява пътниците, дори и да е имало оживели.

Двамата шофьори увериха останалите, че самите те не са пострадали. После се върнаха в колите си, за да изчакат полицията.

Никой не видя как шофьорът на камиона, преди да се отдалечи от реката, хвърли в нея една малка правоъгълна кутия.

Събота, 10:00 часа сутринта, Москва

Високата мощна фигура на министъра на вътрешните работи Николай Павлович Догин седеше зад бюрото от вековен дъб в кабинета му в Кремъл. В центъра на тежкото, потъмняло от годините бюро имаше компютър. Вдясно беше черният телефон, а вляво бе поставена в малка рамка снимка на родителите му. През средата й минаваше пукнатина, останала от времето на войната, когато баща му бе я носил сгъната в джоба на гимнастьорката.

Сребристосивата коса на Догин бе сресана назад. Бузите му бяха хлътнали, а в тъмните му очи личеше умора. Кафявият костюм, купен от ГУМ, беше поизмачкан, а светлокафявите обувки — поизносени с онази внимателно спазвана небрежност, която му бе служила толкова добре през годините.

„Но не и през тази седмица“ — помисли си мрачно той.

За първи път през тридесетгодишната му обществена дейност образът на „човек от народа“ не му бе послужил. С характерната си енергия той бе уверил хората в своя национализъм, който казваха, че толкова много желаят. Бе прокламирал възстановяването на гордостта на военните и показал недоверието си към старите врагове. Но народът не го послуша.

Естествено, Догин знаеше защо. Съперникът му — Кирил Жанин — им бе показал в пробитата си мрежа златната рибка от древната приказка. Онази, която щяла да превърне мечтите на всеки в действителност — капитализъм .

Докато чакаше сътрудника си, Догин не гледаше към седмината мъже, седнали пред него. Тъмните му очи бяха насочени към стените, към историята на успехите на тоталитаризма.

Както бюрото му, и стените носеха върху себе си историята. Те бяха покрити с карти в красиво оформени рамки. Някои от тях бяха стари — от векове. Карти на Русия, управлявана от различните царе — още от времето на Иван Грозни. Изморените очи на Догин ги обхванаха. От избелелия пергамент, за който легендата говореше, че е изрисуван с кръвта на тевтонски рицари, до платнената карта на Кремъл, намерена зашита в крачола на убит немски войник.

„Светът, какъвто беше“ — помисли той, когато очите му се спряха върху картата на Съветския съюз, която Герман Титов бе носил със себе си в космоса през 1961 година. — „И какъвто ще бъде.“

Седмината мъже, седнали по канапетата и креслата, също бяха засегнати от времето. Повечето от тях бяха над петдесетте, а някои и над шестдесетгодишни. Едни бяха с костюми, а други с униформи. Никой не говореше. Тишината бе нарушавана само от тихото бръмчене на вентилатора в задната част на компютъра и най-после от леко почукване по вратата.

— Влез.

Догин усети как сърцето му трепна, когато младият мъж влезе. В очите на младежа имаше дълбока тъга и Догин разбра какво означаваше това.

— Е? — попита все пак Догин.

— Съжалявам — тихо отвърна младежът, — но е вярно. Лично проверих резултатите.

Догин кимна:

— Благодаря.

— Да започна ли подготовката?

Догин кимна отново и младият мъж излезе от кабинета, като затвори тихо вратата.

Сега Догин погледна към останалите мъже. Както и неговото, техните изражения не бяха се променили.

— Това не беше неочаквано — заговори министърът на вътрешните работи. Той премести снимката на родителите си по-наблизо и я погали с пръсти. Като че ли говореше на тях: — Министърът на външните работи Жанин спечели изборите. Такива са времената. Всички се радват на свободата. Но това е свобода без всякаква отговорност. Безумна свобода — един опасен експеримент. Русия избра президент, който иска да създаде нова валута, да подчини икономиката ни само на онова, което ще можем да продаваме в чужбина. Да елиминира черния пазар, като направи стоките, които може да се купят с рубли, почти безсмислени. Да премахне политическите си съперници, като направи невъзможен достъпа им до външните пазари. Да отстрани военните като противник, като плаща на генералите достатъчно пари, за да служат на неговата политика, вместо да защищават матушка Русия. „Както Германия и Япония — казва ни той, — една икономически силна Русия няма защо да се бои от врагове.“ — Очите на Догин потъмняха, докато гледаше образа на баща си. — От седемдесет години насам ние не сме се страхували от врагове. Сталин не управляваше само Русия. Той управляваше света! Името му произлиза от сталь — стомана. Нашият народ също беше такъв тогава — от стомана. И се подчиняваше на силата. А сега? Сега търси удобствата и се подчинява на безочието и празните обещания.