Том Клэнси - Огледален образ

Разочарованието и адаптацията бяха част от всяка една работа и затова Орлов бе останал нащрек. Но той не обичаше да чака, особено пък когато липсваха части от мозайката. В космоса, когато бе имал проблеми, той си съставяше списък със задачите, които трябваше да реши, за да ги отстрани. Тук обаче не му оставаше нищо друго, освен да чака информация, като междувременно се занимава с нещо друго.

Съобщението от Валя Сапарова се получи в 1:09 часа сутринта — точно след като в Хелзинки бе настъпило полунощ. Понеже не бе пожелала да носи със себе си радиопредавател, тя се бе обадила направо от една телефонна кабина в Хелзинки до централата в Санкт Петербург. Там един от служителите на оперативния център бе прехвърлил разговора в разузнавателната база, където го бе получил някой от радиокабината.

Телефонните обаждания от агенти по незасекретени линии бяха под формата на съобщения за приятели, роднини или съседи. Ако агентът не започнеше разговора с искане да говори специално с дадено лице, в центъра знаеха, че съобщението не означава нищо. Понякога се прибягваше до този начин, за да се объркат преследвачи, които биха могли да се опитат да разберат за какво докладват агентите. Щом човекът кажеше нещо за времето, слушателят знаеше, че всъщност започва истинското съобщение.

Валя бе потърсила чичо Борис, кодовото название на полковник Рузки, и той бе уведомен от един от операторите на деветте компютъра, свързани с телефоните и радиовръзките. Полковникът грабна слушалките и се обади. Генерал Орлов взе допълнителните слушалки и ги притисна към ушите си, за да слуша, докато дигиталният магнетофон записваше разговора.

— Здравей, птиченце — каза Рузки. — Как си прекарвате с твоя принц? — Той не използваше имена, за да не може, ако някой подслушва, да идентифицира хората му.

— Много добре. Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, но бях много заета. Времето не можеше да бъде по-хубаво за разглеждане на забележителностите.

— Ами добре — каза Рузки.

— Всъщност сега съм излязла да разходя кучето. Моят принц отиде до летището с двама приятели, но на мен не ми се ходеше. Реших, че е по-добре да отида с велосипеда към пристанището.

— Там ли си решила да се разхождаш? Красиво ли е?

— Много — каза Валя. — Гледах как двама души се готвят да се разхождат по залива.

Беше казала „по“ залива, а не „в“ него. Орлов веднага усети разликата. Това означаваше, че те ще пътуват по повърхността, а не с подводница.

— Тръгват по тъмно в морето?

— Да. Странно време за пътуване, но те са с много хубава лодка и сигурно знаят какво правят. Освен това, чичо, предполагам, че искат да видят изгрева от някое красиво място. Мъж и жена… Много е романтично, нали?

— Сигурно — отговори Рузки. — Миличка, не искам да ходиш навън толкова до късно. Защо не се прибереш вкъщи. Ще ми се обадиш утре.

— Добре. Лека нощ.

Орлов замислено предаде слушалките си на оператора, докато Рузки сваляше своите. Когато последва генерала към кабинета му, изражението на полковника беше напрегнато. Въпреки че съобщението можеше да бъде прочетено от всички в оперативния център, Орлов не желаеше да говорят за съдържанието му пред други. Навсякъде можеше да има уши.

— Ама че нахалство! — каза ядосано Рузки, когато вратата беше затворена. — Да идват с лодка!

— Наша е грешката, че не се отнасяме по-сериозно към финландците. — Орлов седна на ръба на бюрото си. — Въпросът е дали искаме тези двамата да пристигнат тук, или ще ги спрем в залива.

— Да стъпят в Русия? — възмути се Рузки. — Никога. Ще ги наблюдаваме чрез сателита и ще ги спрем, щом навлязат в руски води. — Той гледаше встрани от Орлов и говореше, като че мисли на глас, без да се обръща към началника си. — Стандартната процедура е да им пуснем мини от някой от рибарските ни кораби, но на мен не ми се иска да натриваме толкова открито носа на техния министър Нисканен. Не… Аз бих поръчал на флотата да изпрати миниподводница с радиоуправление от базата на остров Годланд. Катастрофа… Ние ще докладваме за наши загуби и ще обвиним финландците.

— Стандартната процедура… Да — заговори Орлов. — Но аз пак повтарям: защо да не им позволим да дойдат?

Очите на Рузки се обърнаха към генерала. Вече го гледаха ядосано.

— Генерале, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Имате ли намерение да ми пречите на всяка крачка?

— Да — отвърна твърдо Орлов. — Когато тактиката и намеренията ви са в противоречие с пълномощията на този център. Нашата мисия е да събираме разузнавателна информация. Ако убием тези двамата, ще дадем възможност на Нисканен да изпрати други, а това не отговаря на нашите задачи. Тези двамата ще бъдат последвани от други. Ако не от Финландия, те могат да дойдат от Турция или Полша. Колко нашироко бихме могли да разпръснем мрежата си, за да ги проследим? Няма ли да е по-добре да знаем повече за техния начин на работа и да се опитаме да обърнем нещата в наша полза?