Том Клэнси - Огледален образ

Волков не отговори. Не чувстваше особена смелост, но всъщност му беше останало едното самоуважение. Не му се искаше да загуби и него.

Погодин стоеше точно пред Волков и гледаше към него от горе на долу.

— Впечатлително. Повечето хора в твоето положение пропяват като птички. Може би ти не знаеш за нашето умение да получаваме исканата информация?

— Знам — отвърна Волков.

Погодин го гледа известно време. Изглеждаше, като че ли се опитва да реши дали Волков е храбър или глупав.

— Искаш ли цигара?

Сервитьорът поклати глава.

— Искаш ли да запазиш живота си и да изплатиш част от дълга си към родината?

Волков вдигна поглед към младия си мъчител.

— Виждам, че искаш. — Той посочи с цигарата към мъжете зад себе си: — Да ги отстраня ли, за да можем да си поговорим?

Волков помисли малко и после кимна.

Погодин им каза да си отидат и те затвориха вратата след себе си. Младият човек заобиколи Волков и седна върху единия ъгъл на масата.

— Очаквал си някакво по-различно отношение, нали? — попита той.

— Кога? — отвърна Волков. — Сега или когато се върнах от Афганистан със счупен гръбнак и пенсия, с която и куче не можеше да се изхрани?

— А, обида. Много по-силен мотив от яда, защото не отминава. Значи ти си предал Русия, защото пенсията ти е била твърде малка?

— Не. Защото аз самият се чувствах предаден. Изпитвах мъка всеки миг, когато работех или стоях прав.

Погодин обхвана с ръка брадичката си.

— И аз изпитвам мъка, когато си спомня, че дядо ми е бил смазан от танк при Сталинград. И когато си спомня, че двамата ми по-големи братя бяха убити в Афганистан. И когато се сетя, че хора като теб предават делото, за което те загинаха, защото не се чувстват „комфортно“. Това ли са чувствата ти към Русия?

Волков погледна упорито напред:

— Човек трябва да яде, а за да яде, той трябва да работи. Ако не беше англичанинът, който настоя да ме оставят, щяха да ме уволнят от хотела. Той даде доста голям подкуп.

Погодин поклати глава:

— Ще трябва да кажа на началниците си, че ти си неблагодарен и отново би продал страната си, ако ти предложат добра цена.

— Не това беше мотивът ми — отвърна Волков. — Никога не е бил и сега не е.

— Така ли? — Погодин дръпна от цигарата си. — Защото сега приятелите ти са мъртви и ти също си заплашен със смърт, нали? — Той се наведе над сервитьора и духна дима в лицето му. — Я виж как можеш да се отмяташ, Волков. Тогава защо беше тръгнал към Санкт Петербург?

— Да се срещна с един човек. Не знаех, че вече е мъртъв.

Погодин залепи един шамар по лицето на сервитьора:

— Ти не отиваше да се срещнеш нито с англичанина, нито с руснака. Иначе щяха да ти кажат, а в МИ-6 вече знаят, че те са умрели. Когато офицерът от спецназ се опита да използва скритите им телефони, те вече не работеха. Той е действал твърде нетърпеливо. Но ти имаш код и можеш да се обаждаш, така ли е?

Волков не отговори.

— Разбира се, че е така — продължи Погодин. — Значи си тръгнал към Петербург, за да се срещнеш с някой друг. Кой?

Волков продължаваше да гледа напред, а ужасът, който бе изпитвал, се превърна в срам. Знаеше какво ще последва, какво има наум Погодин, и знаеше, че ще трябва да направи ужасния избор.

— Не знам — каза той. — Бях…

— Продължавай.

Волков въздъхна тежко:

— Трябваше да отида там, да се свържа с Лондон и да чакам по-нататъшни инструкции.

— Те щяха ли да се опитат да те прехвърлят във Финландия?

— Така… Така си помислих.

Погодин продължи да пуши, докато обмисляше казаното, после се изправи и погледна надолу към сервитьора:

— Ще бъда честен с теб, Андрей. Единственият начин да се спасиш, е да ни помогнеш да научим нещо повече за операцията на англичаните. Искаш ли да отидеш в Санкт Петербург, както е било планирано, и да работиш за нас вместо за врага?

— Дали искам? При положение че разговорът ни започна с опрян в тила ми пистолет?

Погодин заговори хладно:

— И може да завърши със същото, ако не ни сътрудничиш.

Волков се загледа в пластовете дим, висящи под лампите. Опита се да се убеди, че ще постъпи патриотично, но знаеше, че не е така. Просто се страхуваше.

— Да. Ще отида в Петербург. — Той погледна Погодин в очите. — Доброволно.

Погодин погледна часовника си.

— За нас има запазено купе. Няма да е нужно даже да задържаме тръгването на влака. — Той погледна Волков и се усмихна. — Естествено, аз тръгвам с теб. И понеже не нося пистолет, вярвам, че ти ще продължиш да ми сътрудничиш доброволно.