Том Клэнси - Огледален образ

— Ами Санкт Петербург? — попита Худ. — Нали решихме, че нарушаването на връзката между мозъка и тялото ще бъде достатъчна.

— Този дракон е по-голям, отколкото си мислехме — каза Роджърс. — Като махнем главата, тялото може да живее още достатъчно дълго, за да причини доста сериозни неприятности. Тези наркотици или пари, или каквото и да се намира във влака, може да направят точно това.

Хърбърт се приближи до Худ. Той го потупа с ръка по коляното:

— И ти не ми изглеждаш много весел, шефе. Както каза за мен, когато влезе.

— Сега вече знам защо. — Худ погледна Роджърс. — Знам, че няма да рискуваш хората си, освен ако не си сигурен. Щом Даръл успее да уреди това с комисията на Конгреса, направи необходимото.

Роджърс се обърна към Хърбърт:

— Иди в ОСТ. Накарай ги да съставят план за оставяне на възможно най-малък контингент на „Защитник“ в Хелзинки, а после да измислят най-чистия и бърз начин останалата част от групата да достигне влака. Съгласувайте с Чарли всяка стъпка по пътя и се убедете, че той ги счита за разумна.

— О, ти го знаеш Чарли. — Хърбърт се насочи с инвалидния стол към вратата. — Щом става дума да рискува задника си, той е съгласен.

— Знам — каза Роджърс. — Той е най-добрият от нас.

— Майк — намеси се Худ. — Ще разговарям с президента по този въпрос. Казвам ти, за да знаеш. Все още не съм убеден сто процента. Но съм на твоя страна.

— Благодаря — каза Роджърс. — Точно това съм искал и съм очаквал от теб.

Двамата последваха Хърбърт.

Докато отиваше сам към командния център на ОСТ, ръководителят на разузнаването установи, че се чуди защо ли никоя човешка дейност не може да бъде извършена без борба. Било то завоюване на някоя държава, промяна на нечие мнение или просто проследяване на любовник.

Казваха, че изпитанията правели победата толкова сладка, но Хърбърт никога не можеше да повярва в това. На него все пак му се искаше от време на време победите да се отдаваха по-лесно…

Вторник, 11:20 часа вечерта, Москва

Стаята беше малка и тъмна, с бетонни стени и флуоресцентно осветление от тавана. Вътре имаше дървена маса и един стол, а вратата беше метална. Нямаше прозорци. Подът, покрит с черни теракотени плочи, беше недобре измит и побелял от прах.

Андрей Волков седеше под трепкащата светлина в малката стая без прозорци. Знаеше защо е тук и си представяше добре какво ще се случи с него. Милиционерът с пистолета го изведе от влака, без да каже дума, и го закара при двамата въоръжени мъже, които ги очакваха. Четиримата се качиха в милиционерската кола, която ги докара до участъка на улица „Дзержински“, недалеч от сградата на бившето КГБ. В участъка сложиха белезници на Волков. Докато чакаше безпомощен на скамейката, той се бе чудил как са научили за него. Реши, че вероятно е по някаква улика, оставена от Фийлдс-Хътън. Не че имаше значение. Той се опитваше да не мисли колко дълго и жестоко ще бъде бит, докато тези, които го арестуваха, разберат, че не знае абсолютно нищо за други шпиони, освен за онези, които вече са хванали. Мислеше колко ли време ще мине, докато го осъдят, затворят и го откарат някоя сутрин да му забият куршума в тила. Онова, което го очакваше, му изглеждаше напълно сюрреалистично.

Чуваше как сърцето му бие звънко в ушите. От време на време го заливаше вълна от ужас — смесица от страх и отчаяние, която го караше да си задава въпроса: „Как стигнах дотук?“. Един награждаван с ордени войник, добър син, човек, който искаше да получи само онова, което му се полага…

Чу се звук от завъртане на ключ и вратата се отвори. В стаята влязоха трима души. Двама от тях бяха униформени с тояги. Третият беше млад, нисък и облечен в добре изгладен кафяв панталон и бяла риза без вратовръзка. Лицето му бе кръгло с тъжни очи. Пушеше. Униформените застанаха от двете страни на отворената врата в широко разкрачена стойка.

— Името ми е Погодин — каза младият мъж, щом се приближи. — А ти си попаднал в една малка неприятност. В твоя касетофон намерихме телефонно устройство. Твоят приятел — предател от Санкт Петербург — имаше същото. Обаче, за разлика от теб той има нещастието да попадне в ръцете на офицер от спецназ, който се е разправил с него малко грубичко. Имаме също така и етикетчетата от чая, който си сервирал на английския шпионин. Много хитро. Предполагам, че си поставял информацията си между листчетата, а после лично си почиствал масата му, за да не забележи никой липсващите етикетчета. Нямаше да те открием, ако не беше това. Можеш ли да отречеш нещо от това, което казах?