Том Клэнси - Огледален образ

— Съгласен съм. Но освен че е много важен, той там е и на удобно място.

Мина известно време, преди Хърбърт да осъзнае думите на Роджърс. Той се намръщи:

— Не, Майк, не е на удобно място. Той се насочва навътре в Русия. На хиляди километри от която и да било удобна за нас граница. Това не ти е някакъв сравнително къс скок, след който да се върнеш обратно във Финландия.

— Прав си. Но също така предлага и много лесен начин да бъде поразен Догин. Щом няма мангизи, няма да има и приятели.

— Господи, Майк, бъди разумен. Пол предпочита дипломацията пред боя. Той никога няма да се съгласи…

— Чакай малко — каза Роджърс.

Хърбърт остана мълчалив, докато Роджърс се обаждаше на сътрудника на Худ.

— Бъгс? Пол още ли е в ОСТ 10 10 Отдел по стратегия и тактика. — Б.пр. ?

— Така мисля — отговори Бенет.

— Попитай го дали може да дойде в кабинета на Боб Хърбърт. Имаме нещо да поговорим с него.

— Добре.

Когато Бенет затвори, Роджърс се обърна към Хърбърт:

— Ей сега ще разберем дали е съгласен.

— Даже и да го убедиш, комисията в Конгреса няма да го направи, ако ще и хиляда години да ги убеждаваме.

— Те вече са одобрили едно влизане на „Защитник“ в Русия. Даръл и Марта ще ги накарат да одобрят още едно.

— Ами ако не успеят?

— Ти какво би направил, Боб?

Хърбърт постоя мълчаливо:

— Господи, Майк, нали знаеш какво бих направил.

— Би ги изпратил там, защото така трябва и защото те са точно хората, които могат да свършат работата, и ти добре знаеш това. Ние и двамата с теб се поклонихме пред ковчега на Бас Мур след мисията в Северна Корея… Аз отговарях за това. Бил съм и в други мисии, в които са загивали наши войници. Но това не бива да ни демобилизира. Точно за това създадохме „Защитник“.

На вратата на Хърбърт се звънна и той пусна Худ да влезе. Изморените очи на директора се спряха върху Хърбърт:

— Не ми се виждаш весел, Боб. Какво има?

Роджърс му каза. Худ се настани в края на бюрото на Хърбърт и слушаше, без да прекъсва генерала, който го информира за положението в Русия и за идеята си относно „Защитник“.

Когато той свърши, Худ заговори:

— Как, мислиш, ще реагират на това нашите терористи? Няма ли това да провали сделката ни с тях?

— Не. Те изрично ни казаха да не се намесваме в Източна Европа, не ставаше дума за Централна Русия. Във всеки случай ние ще влезем и излезем, преди те да разберат.

— Вероятно. Тогава да се насочим към по-важния въпрос. Ти знаеш как гледам аз на прилагането на сила вместо преговори.

— Точно както и аз — каза Роджърс. — По-добре да стреляш с думи, отколкото с оръжие. Но ние няма да можем да накараме с думи този влак да се върне във Владивосток.

— Вероятно — съгласи се Худ. — Което повдига и много други въпроси. Нека приемем, че получим разрешение да изпратим „Защитник“ в акция и открием какво има във влака. Да речем, че е хероин. И тогава какво? Ще го вземем ли, ще го унищожим ли, или ще се обадим на Жанин да изпрати руски войски да се бият срещу своите?

— Когато лисицата ти попадне на мерника, не сваляш пушката и не викаш кучетата да я хванат. Такава грешка бе допусната с нацистите в Полша, с Кастро в Куба и с комунистите във Виетнам. Знаем до какво доведе това.

Худ поклати глава:

— Ти говориш за нападение над Русия.

— Да, така е — настоя Роджърс. — А те не ни ли атакуваха току-що?

— Това беше различно.

— Кажи го на семействата на загиналите. — Роджърс се приближи до Худ. — Пол, ние не сме поредната бавноподвижна държавна агенция. Оперативният център бе създаден да върши работа. Такава, каквато ЦРУ, Държавният департамент и военните не могат да свършат. Само ние имаме възможност да го направим. Чарли Скуайърс създаде „Защитник“ с пълното съзнание, че хората му ще си играят с огъня не по-различно от която и да било друга елитна военна част, като се започне от специалните части на оманската кралска гвардия и се стигне до гражданската гвардия на Екваториална Гвинея. Онова, към което трябва да се стремим и в което сме длъжни да вярваме, е, че ако всички си вършим работата и действаме с разум, можем да се справим с нещата без много шум.

Худ погледна Хърбърт:

— Ти как мислиш?

Хърбърт затвори очи и се почеса по бузата:

— Колкото повече остарявам, толкова по-неприятна ми става мисълта, че заради политически пристрастия могат да загиват хора. Но екипът Догин — Шович — Косигин е един истински кошмар и харесва ли ми или не, оперативният център трябва да се справи с него.