Том Клэнси - Огледален образ

— Сигурен съм, че ще са в ред — каза Догин. — И не се карайте на ефрейтора за ентусиазма, генерале. Това е велик ден за целия екип.

„Целия екип.“ Орлов преглътна отговора си. Когато работеше по космическата програма, екипът бе група хора, отдадени на една обща цел: да разширят човешките възможности и да им позволят да проникнат в космоса. Естествено, имаше и политически момент, но видът на самата работа го правеше почти незначителен. А тук Орлов нямаше екип. Имаше няколко групи, всяка дърпаща чергата към себе си. Имаше група, която работеше, за да пусне центъра в действие. Друга, която доставяше информация на Догин. И дори група, параноично мятащи се насам-натам хора, начело с директора по охраната Глинка, които не знаеха на чия страна да застанат. Можеше да му донесе много неприятности и дори да му струва поста, но Орлов си беше обещал, че ще накара хората на това място да заработят наистина като екип.

— Оказва се — продължи Догин, — че не бихме могли да определим по-добро време за пускането. Над южната част на Тихия океан към Япония лети един реактивен „Гълфстрийм“. След като презареди в Токио, той ще се насочи към Владивосток. Ще накарам секретарката си да ти изпрати плана на полета. Искам центърът да наблюдава пътя на самолета. Пилотът е инструктиран да се свърже с вас, след като кацне във Владивосток, което ще стане около пет часа сутринта, местно време. Когато го направи, уведомете ме и аз ще ви дам по-нататъшни инструкции за него, които ще му съобщите.

— Това изпитание на системата ни ли е? — попита Орлов.

— Не, генерале. Товарът на гълфстрийма е от жизненоважно значение за нас.

— В такъв случай защо не оставите военновъздушните сили да го ръководят, докато проверим внимателно всичко тук. Техните радио и електронни мощности са…

— Чужди и досадни — прекъсна го Догин. Той се усмихна. — Аз искам вие да проследите самолета, генерале. Вярвам, че центърът ще се справи. Всяко и всички съобщения от самолета ще идват във вашата радиокабина кодирани, естествено, и всички проблеми или забавяния ще ми бъдат докладвани лично от теб или полковник Рузки. Имаш ли някакви въпроси?

— Няколко — отвърна Орлов. — Но ще запиша заповедта в дневника и ще направя така, както вие искате. — Той вкара командата, която записваше автоматично датата и часа, и в долната част на екрана се оформи прозорче. Там записа „Министър Догин заповядва да се проследи полетът на самолет «Гълфстрийм» с крайна цел Владивосток“. Прочете още веднъж написаното и го запамети с клавиша. Чу се лек сигнал, означаващ, че заповедта е записана.

— Благодаря, генерале — каза Догин. — На всичките ти въпроси ще бъде даден своевременен отговор. А сега късмет в работата. До три часа очаквам да чуя, че бижуто в короната на нашето разузнаване работи с пълна пара.

— Слушам — отговори Орлов. — Но се чудя… Кой ли носи тази корона?

Догин още се усмихваше.

— Разочарован съм, генерале. Нетърпението не ти отива.

— Извинете. Аз самият го намирам за неприятно. Но пък и никога не ми се е случвало да ръководя мисия с непълна информация или с неизпитано докрай оборудване. Нито пък съм попадал в ситуация, когато подчинените ми нарушават заповеди, без да им пука.

— Трябва да умеем да се съобразяваме с промените на времето — натърти Догин. — Нека да ти напомня нещо, което е казал Сталин в речта си пред руския народ през юли 1941: „В нашите редици няма място за ревльовци и страхливци, за паникьори и дезертьори. Нашият народ трябва да не познава страха“. Ти си смел и разумен човек, генерале. Довери ми се и аз те уверявам, че доверието ти ще бъде възнаградено.

Догин натисна бутона и изображението му изчезна. Загледан в тъмния екран, Орлов не остана изненадан от смъмрянето, но и отговорът на Догин изобщо не беше го успокоил. Всъщност точно този отговор го накара да се замисли дали не се е доверил твърде много на Догин. Какво ли имаше предвид, като му напомни думите на Сталин от началото на Втората световна война? Опита се да потисне тревогата, която го беше обхванала. Дали министър Догин не се опитваше да намекне, че Русия може да бъде въвлечена във война? И ако е така, срещу кого?

Вторник, 3:05 часа сутринта, Токио

Саймън Ли-Черния, роден и израснал в Хонолулу, бе решил да посвети живота си на работа в полицията на 24 август 1967 година. Един ден, когато беше на седем години, той гледаше как баща му — второстепенен филмов актьор — играеше в сцена с Джак Лорд и Джеймс Макартър в телевизионната серия „Хаваи пет-О“. Не знаеше дали енергичността на Лорд, или фактът, че той успяваше да малтретира баща му, го накараха да се запали толкова от полицейската работа. Но прякорът му дойде поради факта, че бе придобил навика да боядисва косата си гарвановочерна като на Лорд в онзи сериал.