Том Клэнси - Огледален образ

— Още една жена ли искаш да кажеш? — попита Марта.

— Още един новак — отряза я Хърбърт. — Боже мой, откога всяко ръководно решение се е превърнало в наказание против някого?

Худ ги прекъсна:

— Благодаря за предложенията на всички ви. Командире, надявам се да ни извините, че говорихме за предложената от вас кандидатка пред нея.

— Аз ви благодаря — обади се Пеги. — Винаги съм обичала да знам какво мислят за мен.

— Аз си имам своите резерви, но Лоуъл е прав — каза Худ. — Двунационалната група има известен смисъл и Пеги като че ли удовлетворява условията.

Хърбърт прекара дланите си по ръба на масата и изсвири с уста първите няколко строфи от „Светът е малък“. Роджърс се върна на мястото си. Над яката на ризата вратът му беше поаленял, а веждите му изглеждаха още по-тъмни.

— Ще направя всичко възможно да ви осведомя за онова, което знаем и ние — продължи Худ. — За да може вашият агент да се сработи със „Защитник“. Не е необходимо да ви казвам, че ръководителят на „Защитник“ подполковник Скуайърс има нашето пълно доверие. Аз очаквам от агент Джеймс да се подчинява на неговите заповеди.

— Разбира се, директоре — отговори Хубърт. — Благодаря.

Когато мониторът угасна, Худ погледна към Роджърс.

— Майк, той така или иначе щеше да я изпрати. Поне сега ще знаем къде е и какво прави.

— Решението си е твое — отговори Роджърс. — Аз не бих постъпил така. — Той изгледа Худ. — Това не е нито денят на откриването на втория фронт, нито „Пустинна буря“. Не ни е необходим международен консенсус. Съединените щати бяха атакувани и те ще отвърнат на удара. Точка.

— Точка и запетая — поправи го Худ. — МИ-6 също е понесло загуби. Информацията, която те ни дадоха, потвърди нашите съмнения по отношение на обекта. Те също заслужават да го ударят.

— Както вече ти казах, ние не сме съгласни — каза Роджърс. — Госпожица Джеймс трябва да бъде инструктирана от собствения си началник. Тя със сигурност няма да се подчини на Скуайърс. Но ти се върна и ти командваш. — Той огледа седящите около масата. — Аз приключих с дневния ред. Благодаря на всички за вниманието.

Худ също огледа присъстващите:

— Нещо друго?

— Да — обади се Хърбърт. — Мисля, че Майк Роджърс, Лин Доминик и Карин Уонг заслужават медали за бродерията, която изработиха от паяжина снощи. Докато всички чупеха пръсти от паника заради експлозията, те тримата разбраха кой я е извършил и защо. Вместо медал обаче, ние ритнахме Майк по задника. Съжалявам, но аз просто не мога да приема подобно отношение.

— Това, че не сме съгласни с него, не означава, че не оценяваме приноса му — каза Лоуъл Кофи.

— Ти си изморен и вкиснат, Боб — обади се и Лиз Гордън. — Не става дума за Майк. Става дума за живота в съвременния свят.

Хърбърт измърмори нещо под носа си за съвременния свят, докато се отдалечаваше с инвалидния си стол от масата.

Худ се изправи.

— Ще се свържа с всеки от вас поотделно по-късно, за да видя докъде сте стигнали. — Той погледна към Майк Роджърс. — Още веднъж повтарям за всеки случай, ако някой от вас не е чул добре: никой от присъстващите в тази стая не би могъл да извърши онова, което Майк свърши през тази нощ.

Роджърс му кимна леко, след което натисна бутона за отваряне на вратата и последва Боб Хърбърт навън от „бункера“.

Понеделник, 8:00 часа вечерта, Санкт Петербург

Щом цифровият часовник в ъгъла на мониторите прехвърли цифрите 7:59:59, в оперативния център настъпи промяна. Синкавият мрак, който изпълваше помещението, излъчван от екраните на повече от две дузини компютърни монитори, бе заменен от вълна променящи се цветове, които се отразяваха по лицата и дрехите на хората в стаята. Настроението също се промени. Въпреки че никой не изръкопляска, щом центърът оживя, спадът на напрежението се почувства.

Отговорникът по поддържане на операциите Фьодор Буриба погледна към Орлов откъм самотната си конзола, завряна в предния десен ъгъл. По чисто избръснатото лице на младия мъж, оградено с черна брада, се появи усмивка и очите му заблестяха.

— Работим на сто процента, господин генерал — каза той.

Сергей Орлов стоеше по средата на голямата стая с нисък таван с ръце, скръстени отзад, а очите му оглеждаха екран след екран.

— Благодаря ви, господин Буриба. И на всички останали. Моля да проверите още веднъж данните си, преди да информираме Москва, че вече сме в работен режим.

Орлов започна да се разхожда напред-назад, като поглеждаше над раменете на хората от екипа си. Двадесет и четирите компютъра и монитора бяха подредени в полукръг върху извития като подкова плот. Пред всеки монитор седеше оператор и малко след осем часа вечерта той леко си отдъхна, когато видя, че върху екраните се появи поток от данни, снимки, карти и графики. Десет от мониторите бяха предназначени за сателитно наблюдение, четири бяха свързани със световната разузнавателна база данни, която включваше както официални, така и „взети под наем“ доклади от полицейските управления, посолствата и държавните агенции. Девет други бяха свързани с радиостанции и клетъчни телефони и получаваха доклади от разузнавачи от целия свят, а един бе свързан директно с канцелариите на министрите в Кремъл, включително и с тази на Догин. Връзката се поддържаше от ефрейтор Ивашин, назначен от полковник Рузки и подчинен лично на него. Всички екрани, с изключение на онези, които показваха карти, бяха изпълнени с шифровани съобщения. Думите не говореха нищо нито на Орлов, нито на човека пред съседния монитор, нито на когото и да било друг в центъра, освен на самия оператор. Всеки служител имаше свой собствен код, за да бъдат ограничени щетите, в случай че в центъра проникне шпионин. Ако някой от служителите се разболееше, тогава можеше да се активира програма за разшифроване на данните, но само от Орлов и Рузки заедно, всеки от които знаеше една от половините на кодовата дума.