Том Клэнси - Огледален образ

Когато екраните оживяха след седмици на проверки и изпитания, Орлов изпита същото чувство, каквото усещаше всеки път, когато една от огромните ракети оживяваше под ръцете му: облекчение, че всичко е започнало по план. Макар животът му сега да не беше подложен на риск така, както когато пилотираше космическите кораби, той никога не беше се чувствал толкова зависим на живот и смърт по онова време. Това сега не беше пътешествие в космоса, нито боен полет, а ежедневна работа. За него репутацията му бе по-важна даже от живота и единственото желание на Орлов беше да свърши работата си добре и да не се изложи.

Предната стена на помещението бе покрита с картата на света. Картината от всеки един от екраните можеше да бъде наложена върху нея чрез проектора, монтиран на тавана. По страничните стени имаше рафтове с дискети и материали със строго секретни данни, папки и записки за правителства, военна мощ и агенции от целия свят. В средата на задната стена беше вратата, която водеше към коридора и центъра за анализ на шифрованите съобщения, стаята за охраната, заседателната, тоалетната и изхода. Вратите към кабинетите на Орлов и Рузки бяха вдясно и вляво от нея.

Застанал в сърцето на центъра, Орлов се чувстваше като командир на кораб от бъдещето, който току-що е пристигнал тук, но може да огледа от космоса не само земята, но и онова, което се намира под повърхността й, и може да разбере почти всичко за всеки само за миг. Дори и когато беше в космоса и виждаше как земята бавно се върти под него, той никога не беше чувствал подобно благоговение. И понеже всяко правителство имаше нужда от точно и навременно разузнаване, финансирането и работата на центъра му изобщо не бяха засегнати от хаоса, царящ в икономиката и управлението на Русия. Той почти разбираше как се е чувствал цар Николай II, когато е живял в изгнание, но и в охолство до смъртта си. Лесно беше да живееш така, откъснат от ежедневните проблеми на другите. Затова Орлов винаги гледаше да си купи поне два-три от ежедневниците, за да не се откъсне напълно от реалната действителност.

Ефрейтор Ивашин изведнъж се изправи, застана с лице към генерала и козирува. Той свали слушалките си и му ги подаде:

— Господин генерал — каза той. — От радиоцентъра докладват за лично повикване за вас.

— Благодаря — каза Орлов, но махна с ръка към слушалките. — Ще поема разговора от моя кабинет. — Той се обърна и се насочи към вратата вдясно на изхода.

След като набра личния си код върху клавиатурата, намираща се отляво на вратата, Орлов влезе. Секретарката му Нина Тернова вдигна глава откъм преградата в задния ъгъл на помещението. Високата тридесет и пет годишна жена с широки рамене бе облечена в прилепнал тъмносин костюм. Косата й беше с цвят на лешник и вдигната на кок. Имаше големи очи и красиво оформен нос, а челото й бе прорязано от диагонален белег от куршум, достигащ до скулата. Бивш офицер от милицията в Санкт Петербург, тя имаше белези и по гърдите и лявата ръка, в резултат от сблъсъка с бандити, които се бяха опитали да оберат една банка.

— Поздравления, генерале — каза тя.

— Благодаря. — Орлов затвори вратата. — Само че имаме да направим още стотина проверки…

— Знам — каза Нина. — Но когато и те приключат, вие пак няма да сте доволен. Ще искате да мине успешно първият ден, после първата седмица, месец, година.

— Че какво струва животът без цели? — попита генералът, докато сядаше зад бюрото си с черен плот и бели крака, изработено от останките на един от космическите кораби „Восток“, които бе пилотирал в космоса. Останалата част на стаята бе украсена със снимки, модели, награди и спомени от годините, прекарани в космоса, включително и една кутия с негов личен подарък — панелът за управление на първия космически кораб, изведен от Юрий Гагарин в космоса.

Той седна в облицования с кожа стол пред компютъра и набра своя код за достъп. Екранът бързо се изпълни с картина, представляваща тила на министър Догин.

— Господин министър — обади се Орлов в малкия микрофон, монтиран в долния ляв ъгъл на монитора.

Минаха няколко секунди, преди Догин да се обърне. Орлов не знаеше дали на министъра му харесваше да кара хората да чакат, или не обичаше да дава вид, че той чака да му се обадят.

Във всеки случай това си беше игра и тя не се харесваше на Орлов.

Министърът се усмихна:

— Ефрейтор Ивашин ми каза, че всичко е тръгнало по план.

— Ефрейторът не е запознат, да не говорим, че даже е избързал — отвърна Орлов. — Още не сме прегледали всички данни.