Том Клэнси - Огледален образ

Катцен пъхна преносимия си компютър под мишница и се изправи:

— Имам да подготвя някои материали за съвещанието. Ще се видим след четвърт час, приятели.

— И на всеки четвърт час след това — добави Стол. — Докато остареем и побелеем.

Останала сама, ръководителката на пресцентъра отпиваше от кафето си и размишляваше за хората от екипа на оперативния център. Те наистина бяха смесица от характери, като се започне от голямото дете Мат Стол и се свърши с Лиз Гордън, която беше голямата кавгаджийка. Но най-добрите във всяка област обикновено си падаха ексцентрици. И си беше неблагодарна работа да ги събереш в едно толкова тясно пространство. Най-доброто, на което Пол Худ поне можеше да се надява, бе мирното съвместно съществуване между служителите му, споделената целенасоченост и донякъде взаимното професионално уважение. Той бе успял да постигне това с много усилия и личен подход, макар тя добре да знаеше, че то се е отразило неблагоприятно на личния му живот.

Когато излезе от кафенето, за да отиде на съвещанието, Ан се сблъска с Марта Макол. Четиридесет и девет годишната политическа съветничка и експерт по лингвистика също бързаше за съвещанието, въпреки че никога не даваше вид. Дъщеря на покойния соул певец Мак Макол, тя притежаваше неговата привлекателна усмивка, пресипнал глас и приятно излъчване, които прикриваха иначе железния й характер. Тя винаги изглеждаше спокойна. Това беше в резултат от детството, прекарано на път с баща й, когато бе научила, че пияниците, побойниците и мошениците се прекланят повече пред острия ум и силната воля, отколкото пред острия нож. Когато Мак загина в автомобилна катастрофа, Марта бе отишла да живее при една леля, която я бе накарала да учи здраво и да завърши университет, и бе живяла достатъчно дълго, за да я види как от любителка на бащиния си манталитет с мото „Живот на път“ Марта бе стигнала до служба в Държавния департамент.

— Здравей, красавице — каза Марта, докато Ан изравняваше крачките си с хода на доста по-високата от нея жена.

— Здравей, Марта. Разбрах, че си имала натоварена нощ.

— Заедно с Лоуъл изпълнихме „Танца със седемте воала“ горе на хълма. Онези конгресмени имаха нужда от малко убеждаване.

Двете изминаха останалата част от пътя си мълчаливо. Марта не обичаше да приказва много на какъвто и да било език, освен ако не беше с големите и могъщите. Ан изпитваше все по-настойчиво чувството, че ако има някой, който да ламти за поста на Худ, това не е Майк Роджърс.

Самият Роджърс, Боб Хърбърт, Мат Стол, Фил Катцен и Лиз Гордън вече бяха седнали около голямата овална съвещателна маса в „бункера“, когато Ан и Марта пристигнаха. Ан забеляза, че Боб Хърбърт изглеждаше изтощен. Тя предположи, че той и старият му приятел Роджърс са прекарали нощта в работа по мисията на „Защитник“ и в преодоляване на чувствата, които е предизвикала експлозията в тунела у прикования към инвалидния си стол ръководител на разузнаването.

Жените бяха последвани от Пол Худ и енергичния Лоуъл Кофи. Още преди юристът да е влязъл, Роджърс бе натиснал бутона отстрани на масата и тежката врата започна да се затваря.

Малкото помещение бе осветено от флуоресцентни лампи. На стената срещу мястото на Роджърс големият цифров часовник бе спрян на нула. Когато възникваше кризисна ситуация, ограничена във времето, часовникът се пускаше и във всеки кабинет се появяваше подобен уред с червени цифри, за да не се допускат грешки по спазването на сроковете.

Стените, подът, вратата и таванът на „бункера“ бяха покрити със сиво-черен звуконепроницаем „Акустикс“. Зад него имаше няколко пласта корк, тридесет сантиметра бетон и пак „Акустикс“. В бетона от всичките шест страни на помещението имаше свързано с проводници оборудване, което генерираше заглушаващи аудиовълни, така че никаква електронна информация не можеше да проникне или да напусне стаята, без да бъде напълно и непоправимо разстроена.

Худ зае мястото си начело на масата. От дясната му страна се намираше монитор и компютърна клавиатура с телефонна слушалка. Малка камера с оптични влакна стоеше закрепена върху монитора и позволяваше да види върху екрана си всеки, с когото разговаряше чрез подобна система.

Когато вратата бе затворена, Пол каза:

— Знам, че всички сме разстроени от онова, което се случи вчера, така че няма нужда да коментираме повече този въпрос. Искам да благодаря на Майк за невероятната работа, която е свършил. Сигурно вече ви е казал за това. В случай обаче, че още не знаете, по този въпрос има още нещо, което не е съобщено в новините. Идвам направо от самолета, така че и аз като вас нямам търпение да чуя какво още ще ни каже той. Бих искал да ви напомня обаче, че всичко, което чуете сега, е абсолютно строго секретно. Когато излезем оттук, ако се наложи някой от вас да казва някому нещо, то ще трябва да бъде разписано официално преди това от мен и Майк, или Майк и Марта. — Худ погледна към Роджърс. — Майк?