Том Клэнси - Огледален образ

Скуайърс отклони погледа си към компютъра и се усмихна, когато си представи как благословено дълбоко бяха заспали жена му и синът им Били. И отново изпита чувство на гордост, че те са на сигурно място в постелята, защото вече повече от двеста години имаше мъже и жени, които се бореха със същите мисли и изпитваха същите страхове като него, когато галопираха, плаваха, караха машини или летяха, за да защитят демокрацията, в която всички те толкова страстно вярваха…

Понеделник, 8:20 часа сутринта, Вашингтон

Малкото работно кафене се намираше на партера в оперативния център зад кафенето за служителите. Стените му бяха звуконепроницаеми, жалузите на прозорците затворени непрекъснато, а отвън върху неизползваната писта точно отпреде му бе поставен един микровълнов предавател, който поддържаше непрекъснат режим на работа, заглушаващ всякакъв звук, който би могъл да бъде чут от случайно преминаващ човек.

Когато бе назначен тук, Пол Худ бе настоял в двете кафенета да се предлага пълноценно меню, каквото можеше да се намери във всяка закусвалня, като се започне от твърдо сварени яйца и се стигне до порция пица. Това не беше само заради удобство на служителите в оперативния център. То беше въпрос на национална сигурност. По време на „Пустинна буря“ врагът бе успял да научи, че нещо се готви, защото шпионите бяха проследили увеличеното количество на доставки на пици и китайска храна в Пентагона. Ако оперативният център бъдеше поставен под тревога поради каквато и да било причина, Худ не желаеше някой шпионин, журналист или който и да било да разкрие това чрез доставчик на храна.

Работното кафене бе винаги препълнено между осем и девет часа сутринта. Дневната смяна поемаше работата си в шест и хората прекарваха следващите два часа в преглед на разузнавателната информация, дошла през нощта от целия свят. Към осем, когато данните вече бяха обобщени и записани, шефовете на всички отдели идваха да закусят и да съпоставят данните си. Днес Роджърс бе свикал съвещание на целия екип в девет часа, така че помещението щеше да се изпразни няколко минути преди това, за да могат всички да отидат в „бункера“.

Когато ръководителката на пресцентъра Ан Фарис влезе в помещението, модно ушитият й червен гащеризон получи възхитеното кимване на Лоуъл Кофи. Още в същия момент тя можеше да се закълне, че той е прекарал изморителна нощ. Когато Лоуъл беше под напрежение, той обръщаше внимание на всичко — от модата до литературата.

— Тежка нощ, а? — попита тя.

— Бях в комисията по външно разузнаване на Конгреса — отговори той и отново се зачете в оставения върху масата вестник „Вашингтон Поуст“.

— Аха. Дълга нощ. Какво се е случило?

— Майк мисли, че е намерил следа към руснаците, които всъщност стоят зад експлозията в тунела — каза Кофи. — Изпрати „Защитник“ да ги залови.

— Значи този гадняр Ивал Екдал, когото хванаха, не е работил сам.

— Изобщо не.

Ан спря до машината за кафе. Пусна в нея банкнота от един долар.

— А Пол знае ли?

— Пол се върна — отговори той.

Ан засия:

— Наистина ли?

— Съвсем. Хванал нощен полет от Л. А. Казал е, че ще бъде тук сутринта. Майк ще запознае целия екип с положението в девет часа в „бункера“.

„Горкият Пол — помисли Ан, докато взимаше двойното си еспресо и прибираше върнатите монети. — Отиде и се върна за не повече от двадесет и четири часа. Колко ли се е харесало това на Шарън.“

Столовете около шестте кръгли маси бяха заети от сравнително малко хора. Психоложката Лиз Гордън дъвчеше никотинова дъвка в помещението, където пушенето бе забранено, и нервно въртеше с пръсти кичур от тъмнокестенявата си коса, отпиваше от кафето си с три бучки захар и четеше някакъв клюкарски вестник.

Офицерът за оперативна връзка Мат Стол играеше покер с еколога Фил Катцен. Между тях имаше малка купчинка монети и вместо карти те използваха преносимите си компютри, свързани с кабел. Когато мина покрай тях, Ан забеляза, че Стол губи. Той твърдеше, че лицето му е най-неподходящото на този свят за играч на покер. Когато нещо не му вървеше, независимо дали на карти, или при поправката на компютър, с който се командва отбраната на свободния свят, от всяка пора на кръглото му червендалесто лице струеше пот.

Стол се предаде с шест спатии и четири кари. Фил го победи с пет спатии и седем купи.

— Е, този път поне имах по-добри карти — каза Мат. — Още една ръка? Жалко, че това не е като квантовите изчисления. Там събираш йоните в паяжината на магнитни и електрически полета, удряш една от частиците с лазерен лъч, за да я докараш в заредено състояние, а после я удряш пак и я застопоряваш. Там да видиш какво правя! Редички от йони в логическата квантова верига, докато се получи най-малкият и най-бърз компютър в света. Гладко, чисто, идеално.