Том Клэнси - Огледален образ

— Да… — потвърди Фил. — Много жалко.

— Не се смей. — Стол пъхна в устата си последната поничка, покрита с шоколад, и я прекара в гърлото си с глътка кафе. — Следващия път ще играем бакара и тогава нещата ще бъдат различни.

— Няма — отвърна Катцен. — Ти и на бакара губиш.

— Знам. Но когато губя на покер, се чувствам по-зле. Не знам защо.

— Губиш от мъжественото си излъчване, затова — намеси се Лиз.

— Какво? — огледа се Стол.

— Ами помисли си — каза Лиз. — Силни ръце, блъфове с каменно изражение, цигарен дим… Стая в задната част на кръчма в Дивия Запад, нощ на силните мъже… Такива ми ти работи.

Стол и Катцен я изгледаха.

— Знам какво говоря. — Тя обърна страницата на вестника. — Повярвайте.

— Да вярваме на някоя, която се информира за новините от жълтата преса? — обади се Катцен.

— Не за новините — възрази Лиз. — За глупаците. Величията живеят по висините и затова е интересно да бъдат изучавани. А що се отнася до комарджиите, аз съм лекувала подобни хронически случаи в Атлантик Сити. Покерът и залаганията са две неща, в които мъжете не обичат да губят. Опитайте с риболов или пинг-понг. Те много по-малко вредят на егото.

Ан седна на масата до Лиз:

— А какво ще кажеш за интелектуалните игри като шах или табла? — попита тя.

— Те са мъжествени, но по различен начин. Мъжете не обичат да губят и при тях, но могат да приемат загубата. При това загубата от мъж се приема много по-лесно, отколкото от жена.

Лоуъл Кофи се заяде:

— Точно това очаквах да чуя от една жена. Знаеш ли, снощи сенаторката Барбара Фокс ме мъчи така, както никой мъж досега.

— Може би тя просто си върши работата по-добре от който и да било мъж — забеляза Лиз.

— Не. Обаче с нея не можех да се държа така, както с мъжете от комитета. Питай Марта. Тя беше там.

Ан се обади:

— Сенаторката Фокс е твърда изолационистка 7 7 Изолационизъм — национална политика на въздържане от политическо или икономическо обвързване с други страни. — Б.пр. , откакто преди години убиха дъщеря й във Франция.

— Е, всичко това не е само мое мнение — продължи мисълта си Лиз. — По този въпрос са писани безброй трудове.

— И по въпросите на НЛО са писани много неща — възрази Кофи. — Но аз продължавам да съм убеден, че те не съществуват. И мисля, че тук става дума за взаимоотношенията между хората, а не между половете.

Лиз му се усмихна любезно:

— Каръл Ланинг, Лоуъл.

— Моля? — попита Кофи.

— Аз не мога да говоря по този въпрос — отвърна Лиз. — Но ти — да. Щом като вече стана дума за французи…

— Говориш за прокурорката Ланинг ли? Делото „Фрейзър срещу Мериленд“? Такъв ли е моят психически портрет според теб?

Лиз не отговори.

Кофи се изчерви. Той затвори вестника, нави го на руло и се загледа в него.

— Не си права, Елизабет. Аз се блъснах в колата й съвсем случайно след делото. То беше първият ми случай и аз бях притеснен, естествено. Това, че тогава загубих делото, и то от жена, няма нищо общо.

— Разбира се, че не — каза Лиз.

— Така е — настоя Кофи, но в този момент пейджърът му бипна. Той погледна номера, после остави вестника върху масата и стана. — Съжалявам, приятелчета, но някой друг път ще чуете продължението на защитната ми реч. Сега трябва да се обадя на един световен лидер.

— От мъжки или женски род? — попита Фил.

Кофи направи физиономия и напусна помещението.

Когато вече си беше излязъл, Ан се обади:

— Не мислиш ли, че беше малко груба с него, Лиз?

Лиз свърши да преглежда вестниците, събра ги и стана. Тя погледна към розовобузата брюнетка:

— Мъничко, Ан. Но то е добре за него. Въпреки че се пали, Лоуъл слуша какво му се казва и част от чутото влиза в главата му. За разлика от повечето други хора.

— Много ти благодаря — обади се Стол, докато затваряше компютъра си и откачаше кабела. — Преди ти да влезеш тук, Ан, ние с Лиз „спорехме“ дали нейното неумение да работи с компютри е наистина физическо ограничение, или някаква подсъзнателна антимъжка реакция.

— Първото е — защити се Лиз. — Не можеш да твърдиш, че твоето умение да работиш с машини по принцип те прави мъж.

— Пак ти благодаря — заяде я Стол.

— Боже мой. — Ан се хвана за главата. — Май всички започват да ни тресат нервите от кафето и захарта.

— Не е от това. — Стол изчака, докато Лиз излезе от кафенето. — Просто е понеделник сутринта след експлозия в страната ни. Всички сме малко напрегнати, защото никой не се е подготвил още психически за седмицата, когато ще трябва да живеем тук.