Том Клэнси - Огледален образ

Президентът огледа лицата на всички присъстващи. Роджърс усети как настроението в стаята се повиши.

— Това ми харесва — каза Бъркоф. — Много.

Президентът спря погледа си върху лицето на Роджърс.

— Направи го — разреши той. — Донеси ми главата на „големия лош вълк“.

Неделя, 8:00 часа вечерта, Лос Анджелис

Пол Худ седеше на терасата до хотелския басейн. До себе си бе поставил пейджъра и клетъчния телефон, а панамената шапка бе спуснал толкова ниско над очите си, че никой не би могъл да го познае. Точно сега изобщо нямаше желание да си говори глупости с някой стар познат. С изключение на липсващия тен той вероятно изглеждаше като някой от многото модерни, самовлюбени и независими филмови продуценти.

Всъщност обаче въпреки присъствието на Шарън и децата, които си играеха на неколкостотин метра в дълбоката част на басейна, той бе изпаднал в меланхолия и се чувстваше странно самотен. Уокменът му работеше, включен на станцията, предаваща само новини, докато той чакаше да чуе обръщението на президента към нацията. Отдавна вече не беше му се случвало да следи новините като обикновен гражданин, а не като слуга на обществото и това сега не му харесваше. Не му се нравеше чувството за безпомощност, невъзможността да сподели мъката си с пресата, с останалите държавни служители. Той искаше да даде своя принос в оздравяването, в чувството на ярост и дори в отмъщението.

Но беше просто човек, седнал на пластмасов стол и чакащ да чуе новините като всеки друг.

„Е, не точно като всеки друг.“ Защото чакаше да му се обади Майк Роджърс. Въпреки че линията не беше шифрована, Роджърс щеше да намери начин да му каже нещо. Ако, разбира се, имаше какво да се каже…

Докато чакаше, мислите му се върнаха към експлозията. Явно тунелът не е бил основната цел. Със същия успех можеше да бъде взривено фоайето на хотел с азиатски туристи и бизнесмени, с филмови дейци от Италия, Испания, Южна Америка и дори Русия. Това би ги изплашило и би нанесло поражения на местната икономика от автоуслугите до ресторантьорството. Когато Худ бе кмет на Лос Анджелис, той бе участвал в многобройни семинари по въпросите на тероризма. Въпреки че всяка отделна терористична група си имаше свои методи и причини за онова, което правеха, те имаха и едно общо нещо. Винаги нападаха многолюдни места — било то военен команден център, транспортно средство или обществена сграда. По този начин принуждаваха правителствата да преговарят с тях въпреки обществената нагласа против подобни действия.

Мислеше също и за Боб Хърбърт, който бе загубил краката и съпругата си в такава експлозия, организирана от терористи. Не можеше да си представи какво въздействие би имало върху него подобно нещо.

До стола на Худ спря изрусен млад сервитьор и го попита дали иска нещо за пиене. Той си поръча чаша сода. Когато келнерът се върна, той се загледа за миг в Худ.

— Това сте вие, нали?

Худ махна слушалките от ушите си.

— Моля?

— Вие сте кметът Худ.

— Да. — Той се усмихна и кимна.

— Страхотно — каза младежът. — А пък вчера тук беше дъщерята на Борис Карлоф 5 5 Известен американски актьор от руски произход. — Б.пр. . — Той постави чашата върху изчистената метална масичка. — Не е за вярване онова, което е станало в Ню Йорк, нали? Това е нещо, за което не ти се иска даже да помислиш, но то непрекъснато ти остава в ума.

— Вярно.

Сервитьорът се наведе към него, докато сипваше в чашата газираното питие.

— Ще ви кажа нещо, което ще ви хареса. А може би не. Чух управителя Мосура да казва на щатния детектив, че застрахователната ни компания е поискала да показваме ежедневно пред гостите нашата евакуационна програма, както го правят на луксозните кораби. За да не могат хората да ни съдят, ако случайно взривят заведението.

— Значи хем да предпазите гостите си, хем собствените задници, а?

— Точно.

Худ подписа сметката и тъкмо благодареше на сервитьора, когато телефонът му иззвъня. Той отговори веднага.

— Как си, Майк? — С телефона в ръка се запъти към сенчестия ъгъл, където не се виждаха други гости.

— Също като всички останали — каза Роджърс. — Тъжен и разярен.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита Худ.

— Отивам към службата след съвещание при шефа. Случиха се много неща. Но най-важното е, че извършителят се обади. Предаде се. Ние го задържахме.

— Просто ей така? — попита Худ.

— Имаше някои условия. Трябва да стоим настрана от някаква работа, която той каза, че ще се случи там, в чужбина. В бившата червена зона. Иначе сме щели да получим и други подобни подаръчета.