Том Клэнси - Огледален образ

— А ние пък не вярваме, че е бил бизнесмен — отвърна Рузки. — Имате още девет минути да се махнете или да се присъедините към умрелия си приятел. Лесно ще стане.

— Нищо никога не става толкова лесно — намеси се в разговора Орлов.

Линията се изпълни с лекото пукане на статичното електричество. Паузата като че ли продължи много дълго време.

— С кого говоря? — попита жената.

— С най-високопоставения военен в Санкт Петербург — отговори Орлов. Каза го по-скоро заради Рузки, отколкото в отговор на питането на жената. — А сега кажете кои сте вие. И си спестете легендата. Ние знаем как сте дошли дотук и откъде.

— Прав сте — съгласи се жената. — Ние сме служители от Международно сътрудничество в Хелзинки и работим с министъра на отбраната Нисканен.

— Не сте! — намеси се Рузки. — Нисканен не би рискувал хората си заради един труп.

— В МИ-6 не можаха да решат как да действат — заобяснява жената. — Затова се проведоха консултации с ЦРУ и министъра на отбраната. Те се разбраха, че няма да е толкова предизвикателно, ако аз и колегата ми дойдем и се опитаме да разберем защо е бил убит. А когато приключим с това, да се опитаме да уредим един спокоен диалог, за да се избягнат усложненията.

— Да действате като бушони, а? — иронизира Рузки. — Тогава можехте да се качите на самолет и макар и с фалшиви паспорти да дойдете и да си свършите работата. Но вие пристигнахте с миниподводница, защото не сте искали да бъдете видени на летището. Вие лъжете!

— Кой път пресича Ботаническия залив? — попита Орлов.

— Номер две — отговори жената.

— Колко провинции има във Финландия?

— Дванадесет.

— Това не доказва нищо! — обади се Рузки. — Обучавана е!

— Точно така — отвърна тя. — В Турку, където съм отраснала.

— Излишно е! — добави Рузки. — Тя е влязла нелегално в страната ни и след четири минути моите хора ще я хванат.

— Ако ме намерите.

— Театър „Киров“ се вижда отляво по диагонал от мястото, където се намирате — каза Рузки. — А зад вас има зелен мерцедес. Ако се опитате да избягате, ще бъдете застреляни.

Последва нова пауза. Докато жената, изглежда, оглеждаше колата за предаватели, Орлов разбра, че тя може би не е забелязала клетъчния телефон в багажника. Когато съответният агент работеше по някаква задача, телефонът бе свързан директно с централата. Той не можеше да бъде открит с детектор за подслушвателни устройства, но позволяваше да се установи точно позицията на колата по всяко време.

Жената се обади със спокоен глас:

— Ако с нас се случи нещо, вие ще загубите възможността да се свържете директно със съответстващия на вашата длъжност ръководител. Господине, обръщам се към висшия офицер, а не към грубиянина.

— Да? — обади се Орлов. Без да иска, той хареса начина, по който жената се изрази.

— Господине, аз съм уверена, че вие сте нещо повече от шеф на военните в Санкт Петербург. Уверена съм, че вие сте генерал Сергей Орлов и че ръководите разузнавателен център, който се намира в този град. Също така съм уверена, че ако ви свържа с човека, който отговаря за същите задачи като вас, но във Вашингтон, може да се постигне много повече, отколкото да ме убиете и да върнете праха ми на министъра на отбраната Нисканен.

През последните две години Орлов и хората, с които работеше, се бяха опитвали да разберат нещо повече за техния „огледален образ“ във Вашингтон. Това беше разузнавателен център и място, където се подготвяха действията за разрешаване на кризисни ситуации, който имаше почти същите функции като техния. Бяха подлудили шпионите си в ЦРУ и ФБР с исканията да открият каквото и да било за него. Но вашингтонският оперативен център беше много по-нов, по-малък и по-труден за откриване и проникване. Това, което предлагаше жената, поради факта, че или бе много хитра, или твърде изплашена, беше нещо, на което той не би могъл да откаже.

— Може би — каза Орлов. — Как ще влезете във връзка с Вашингтон?

— Свържете ме с майор Ахо в двореца — отговори тя. — Ще го уредя чрез него.

Орлов обмисли за миг предложението. Част от душата му се бунтуваше против сътрудничеството с тази пришълка, но по-голямата част се чувстваше доволна от опита да разреши проблема по-дипломатично, вместо да издаде заповед, която със сигурност щеше да приключи с кръвопролитие.

— Освободете човека, когото държите като заложник — каза той. — Тогава ще ви дам възможност.

Жената отговори без каквото и да било колебание: