Том Клэнси - Огледален образ

— Съгласна.

— Полковник? — обади се Орлов.

— Слушам — отговори Рузки напрегнато.

— Никой да не извършва никакви действия, без да получи директна заповед от мен. Ясно ли е?

— Ясно.

Орлов чу някакво раздвижване и приглушен разговор. Не можеше да разбере дали идва от колата, или от спирката на метрото при Технологическия институт, където Рузки бе отишъл да лови мишките си. Във всеки случай беше сигурен, че полковникът няма да бъде дотолкова глупав да направи нещо, с което да се „представи“… и за да бъде сигурен, че двамата агенти няма да избягат.

Вторник, 7:35 часа сутринта, Вашингтон

Худ от опит вече знаеше, че управлението на кризисни ситуации изисква от човек да отреже главата на Медуза 19 19 В гръцката митология, единствената смъртна от трите хурии с коса от отровни змии, която превръщала в камък всеки, който я погледне. — Б.пр. и да се сблъска с необходимостта да вземе жизненоважното решение точно когато се чувства най-изморен.

За последен път бе положил главата си върху възглавница в хотелската стая в Лос Анджелис, където бе отишъл да почива със семейството си. Сега, повече от двадесет и четири часа оттогава, той седеше в кабинета си с Майк Роджърс, Боб Хърбърт, Ан Фаръл, Лоуъл Кофи и Лиз Гордън и чакаше първия доклад от двата екипа на „Защитник“, изпратени да атакуват чужда страна. Както и да украсяваха думите, което всъщност щеше да се наложи да прави Ан в съобщенията си за пресата, ако групите бъдеха разкрити или хванати, в момента „Защитник“ извършваше точно това. Атакуваше Русия.

Докато чакаха съобщение от някой от екипите, хората на Худ следяха времето, а той слушаше с половин ухо разговорите им. От необичайния израз върху лицето на Майк Роджърс съдеше, че той прави същото.

Кофи подръпна с пръст ръкава си и погледна часовника на китката си.

Хърбърт се намръщи:

— Поглеждането на картинката върху часовника ти всяка минута няма да помогне на времето да върви по-бързо.

Лиз се изправи и се хвърли в защита:

— Нищо бе, Боб. Това не пречи.

Ан също щеше да каже нещо, но се спря, когато телефонът бипна. Худ удари бутона на говорителя.

— Господин Худ — чу се гласът на Бъгс Бенет. — Има обаждане за вас от Санкт Петербург, препредавано чрез кабинета на майор Пенти Ахо.

— Свържи ме — каза Худ. Почувства се като в гореща лятна утрин, когато въздухът е неподвижен и толкова гъст, че не може да се диша. — Някакво предположение, Боб? — попита той, като натисна бутона за заглушаване на гласа.

— Може нашият човек от „Защитник“ да е бил хванат и принуден да се обади — заговори той. — Друго не мога да си представя…

— Обажда се Крис — чу се гласът на Пеги.

— Зачеркни предположението ми — обади се Хърбърт. — Крис е кодовото име за Пеги, когато е на свобода. Ако е поставена натясно и я карат да се обади, името е Крингли.

Худ освободи микрофона.

— Да, Крис? — каза той.

— Генерал Сергей Орлов би желал да разговаря с отговарящия на неговата длъжност.

— Ти при генерала ли си? — попита Худ.

— Не. Свързахме се с него по радиото.

Худ отново заглуши звука и погледна Хърбърт:

— Възможно ли е да е истина?

— Ако е — отвърна Хърбърт, — значи Пеги и Джордж са направили чудо от рода на онези, които е направил Христос в Галилея.

Обади се Роджърс:

— Защитниците се обучават да постигат точно това. А тази дама не е по-лоша от тях.

Худ отново освободи микрофона:

— Крис, съответстващият му е съгласен.

Чу се силен глас с лек акцент на английски:

— И с кого имам честта да разговарям?

— Казвам се Пол Худ — беше отговорът. Очите му оглеждаха лицата на хората в кабинета. Забеляза, че всички са се навели напрегнато напред в столовете си.

— Радвам се да се запознаем, господин Худ — каза Орлов.

— Генерал Орлов, аз отдавна следя вашата кариера. Всички ние я следим. Тук вие имате много почитатели.

— Благодаря.

— Кажете ми, имате ли възможности за видеообмен?

— Да. Чрез пътника „Зонтик-6“.

Худ погледна към Хърбърт.

— Можеш ли да ме скачиш с него?

Шефът по разузнаването го погледна, като залят с ледена вода.

— Ще види „бункера“. Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

Хърбърт изруга тихо и позвъни по клетъчния телефон в кабинета си, като извъртя инвалидния си стол така, че да не бъде чут.

— Генерале, бих искал да разговаряме лице в лице — каза Худ. — Ако успеем да уредим това, вие ще се съгласите ли?

— С удоволствие. Ако разберат какво правим, нашите правителства ще потръпнат.