Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Айсли насочи осветяващия лазер към южната половина на моста. Тя беше задръстена от танкове, които не можеха да помръднат, защото пътят им беше препречен от един бронетранспортьор БМП-1, когото експлозия беше отхвърлила от едната в другата половина на моста и сега разкъсаното от взрива превозно средство гореше пред танковата колона. Четвъртият „Аардварк“ пусна две бомби, които се насочиха към лазерното петно, което сега се намираше върху купола на един спрял танк. Небето беше озарено от пламъците на горяща нафта и осеяно с ракети земя-въздух, изстреляни наслуки от паникьосали се пехотинци.

Двете управляеми бомби експлодираха само на десет фута една от друга и цялата половина на моста се срина в реката, повличайки със себе си една рота бронирани машини.

„Остава още едно нещо — помисли си Елингтън. — Ето там!“ Съветите бяха натрупали екипировка за строеж на понтонни мостове на преминаващия успоредно на реката второкласен път. Инженерите сигурно също не бяха далеч. Фризбито мина с рев над редицата камиони, на които бяха натоварени отделните части на понтоните, и изпусна една редица трасьори, преди да завие обратно към Федерална република Германия, където щеше да бъде в безопасност. Трите оцелели F-111 подходиха по един към целта и всеки от тях пусна върху камионите по два касетъчни боеприпаса „Рокай“, които разкъсаха на парчета понтоните. Пилотите на натовските самолети се надяваха, че бомбите им са убили и някои от опитните инженери. След това трите изтребители завиха и последваха фризбито.

Междувременно втора ескадрила от изтребители F-15 „Ийгъл“ беше навлязла във въздушното пространство на Източна Германия, за да разчисти пътя на завръщащите се натовски щурмоваци. Те започнаха да изстрелват ракетите си с радарно и инфрачервено насочване по МиГ-овете, които се опитваха да се прицелят в завръщащите се изтребители бомбардировачи. Но американските изтребители все още разполагаха с въздушнопреносимите си радари, докато руснаците бяха изгубили своите. Това ясно пролича и в резултатите от въздушния бой. Съветските изтребители нямаха време да се реорганизират след загубата на петте ила и формациите им бяха напълно разбити. Ситуацията се влоши, когато на батареите на ПВО, които трябваше да осигуряват поддръжката на МиГ-овете, им беше наредено да открият огън по нахлулите във въздушното пространство натовски самолети и техните зенитни ракети започнаха да свалят целите, без да правят разлика между приятели и врагове, докато натовските изтребители се държаха ниско над земята.

От момента на започването на операция „Страната на сънищата“ до завръщането на последния самолет в Западна Германия бяха изминали двадесет и седем минути. Мисията беше струвала скъпо на НАТО. Два от безценните Фризбита и единадесет щурмови самолета бяха свалени. Въпреки това мисията беше завършила успешно. Повече от двеста съветски изтребители бяха унищожени от изтребителите на НАТО, а още стотина — от собствените си зенитни батареи. Най-елитните ескадрили на съветските ВВС бяха разбити и това щеше да даде възможност на НАТО да владее небето над Европа за момента. От определените за цели тридесет и шест моста тридесет бяха унищожени, а останалите повредени. Съветското нападение по суша, което трябваше да започне след два часа нямаше да бъде подкрепено от втория си ешелон, нито пък от специализираните самоходни зенитни установки, инженери и други съществени тилови формирования, които току-що бяха завършили обучението си в Съветския съюз: Нападението срещу военновъздушните бази щеше да осигури на НАТО равенство на силите във въздуха, поне за момента. Натовските ВВС бяха изпълнили най-важната си цел: огромното сухоземно превъзходство на Съветите, от което всички се страхуваха, беше значително намалено. На сушата битката за Западна Европа вече щеше да се води при почти равни условия.

На източното крайбрежие на Съединените щати все още протичаше предишният ден. „Фарис“ излезе от Делауеър в 22:00 часа. Зад него се движеше конвой от тридесет кораба, ескортирани от дванадесет съда на ВМФ. Дузини търговски кораби, плаващи под американски и чужди флагове, се стичаха към американските пристанища, като много от тях минаваха по южните морски пътища, за да избягнат среща със съветските подводници, които се придвижваха на юг от Норвежко море. Морис знаеше, че първите няколко дни щяха да бъдат най-трудните.