Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Кефлавик си беше оживено място, но през последната седмица се бе превърнал в истинска лудница. Летището съчетаваше база на ВМФ и ВВС с натоварено международно летище, на което спираха за презареждане с гориво много самолети на гражданската авиация.

През изминалата седмица към нормалния трафик бяха прибавени сивите тактически изтребители, преминаващи транзитно от Съединените щати и Канада към Европа, транспортните самолети, превозващи огромни товари военно оборудване, както и извънредните граждански полети, превозващи бледни туристи, семейства на американски военнослужещи в Исландия, които сега се намираха на фронтовата линия. Същото се беше случило и в града. Три хиляди жени и деца бяха евакуирани. Базата на ВВС беше приведена в бойна готовност. Ако Съветите започнеха войната, която се надигаше подобно на изригващ вулкан, Кефлавик беше готов да ги посрещне.

— С ваше позволение, подполковник, искам да проверя няколко неща в кулата. Прогнозата за времето е доста добра, поне за следващите дванадесет часа.

— Въздушното течение? — Джеферс вдигна поглед от заемащата цял квадратен метър карта с изобари и обозначения на ветровете.

— Остава на същото място, на което стои от една седмица, сър, без да показва признаци за промяна.

— Добре, давайте.

Едуардс наложи фуражката си и излезе навън. Той беше облякъл тънко синьо офицерско яке върху работното облекло на морски пехотинец и се радваше, че ВВС все още не държеше твърде строго на униформата. Останалата му екипировка беше оставена в джипа му — револвер 38-ми калибър, закачен на пистолетен колан, и полево яке, каквото беше раздадено на всички заедно с маскировъчните дрехи преди три дни. Бяха помислили за всичко, дори и за защитното яке. Едуардс запали двигателя на джипа си и го подкара по водещия до отдалечената на четвърт миля кула.

Едуардс си припомни, че Кефлавик със сигурност щеше да бъде нападнат. Всички знаеха това, готвеха се за момента, когато щеше да се случи, и се опитваха да не мислят за него. Най-изолираният от всички постове на НАТО на западния бряг на Исландия беше вратата към Северния Атлантик. Ако Иван искаше да води война по море, първо трябваше да неутрализира Исландия. От четирите писти на Кефлавик излетяха осемнадесет прехващача „Ийгъл“, девет самолета за противолодъчна борба P-3A „Орион“ и три E-3A AWACS, които служеха за очи и уши на изтребителите и бяха най-смъртоносните от всички. В момента във въздуха работеха два E-3A — единият кръжеше на двадесет мили североизточно от нос Фонтур, а другият се намираше точно над Ритстайн, на сто и петдесет мили северно от Кефлавик. Това не беше нещо обичайно. Ескадрилата разполагаше само с три самолета AWACS и да се държи постоянно във въздуха дори само един, беше достатъчно трудно. Командващият отбраната на Исландия приемаше заплахата много сериозно. Едуардс сви рамене. Ако към тях се бяха насочили съветски бомбардировачи, това беше единственото, което можеше да направи. Той беше новоназначеният метеорологически офицер на ескадрилата и току-що беше предал доклада си.

Едуардс паркира джипа си на едно от определените за офицери места до кулата и реши да вземе револвера си със себе си. Обектът нямаше ограда и той не знаеше дали на някого нямаше да хрумне да „вземе назаем“ оръжието му. Базата гъмжеше от войници от една рота морски пехотинци и още една рота военни полицаи, които изглеждаха много свирепи със своите автомати M-16 и окичени с гранати широки колани. Той се надяваше, че те ще внимават с оръжията си. Късно през следващия ден трябваше да пристигне цяло амфибийно подразделение на морската пехота, което щеше да подсили охраната на базата нещо, което трябваше да бъде направено още преди седмица, но беше забавено, отчасти поради чувствителността на исландците към присъствието на голям брой въоръжени чужденци на тяхна територия, но най-вече поради невъзможната бързина, с която се беше развила цялата криза. Той изкачи стълбите и влезе в контролната зала на кулата, където вместо обичайните петима души персонал намери осем.

— Здрасти, Джери — обърна се той към шефа на смяната, лейтенант Джери Саймън от ВМФ. Цивилните исландски диспечери, които обикновено работеха в помещението, не се виждаха никъде. „Е — помисли си Едуардс, нали няма граждански трафик, който да контролират.“

— Добрутро, Майк — отговори лейтенантът. Това беше обичайната шега в Кефлавик. Беше 03:15 часа местно време. Утро. Слънцето вече се намираше високо в небето и лъчите му влизаха през щорите на наклонените стъкла в залата.