Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Първият офицер на „Фучик“ стоеше до контролната станция на кърмовия асансьор. При подаден сигнал във всеки десантен кораб бяха натоварени по осемдесет и пет пехотинци и по един подсилен минометен разчет. Мощността на двигателите беше увеличена, въздушните възглавници на корабите се издуха и машините бяха изтеглени на кърмата. След четири минути те вече се намираха върху асансьора за баржи.

— Спускай — нареди първият офицер. Операторите на лебедката спуснаха асансьора до водната повърхност. Имаше вълнение и четирифутовите вълни се блъскаха в раздвоената кърма на „Фучик“. Когато асансьорът стигна до водата, командирът на първия „Лебед“ увеличи мощността на двигателя и се спусна в океана. Втората машина го последва след няколко секунди. След още пет минути четирите десантни кораба се отправиха в квадратна формация към полуостров Кефлавик.

„Фучик“ се върна към северния си курс, за да съкрати пътя на следващите „Лебеди“. Горната палуба беше претъпкана с войници, понесли картечници и ракети земя-въздух. На Андреев му се искаше лично да поведе войниците си, но той остана на мостика, защото знаеше, че мястото му е там.

— Оперативен център Кефлавик, бандитите изстреляха ракети въздух-земя и се връщат обратно. Досега имаме пуснати по две „птички“ от самолет. Общо петдесет… увеличи ги на петдесет и шест ракети, които се насочват към нас, а други се подготвят за изстрелване. Зад тях обаче няма никой. Повтарям, зад бомбардировачите няма нищо. Поне няма да ни атакуват парашутисти. Залягайте, момчета, ракетите станаха шестдесет. — Едуардс чу всичко това, когато влезе в контролната зала.

— Поне нямат ядрени бойни глави — каза един капитан.

— Че защо са им ядрени оръжия, когато пускат по нас сто ракети! — отвърна друг.

Едуардс надникна над рамото на някакъв офицер, за да хвърли един поглед на радарния екран. Екранът приличаше на някаква компютърна игра. Големите, бавни точки показваха самолетите. Малките, по-бързи точки показваха движещите се със свръхзвукова скорост ракети.

— Пипнах те! — извика радостно срочнослужещият радарен оператор. Водещият „Ийгъл“ беше успял да се доближи на удобно за стрелба разстояние до съветските самолети и улучи един от тях с ракета „Спароу“ само десет секунди след като руснакът беше изстрелял собствените си ракети. Втора „Спароу“ не улучи своята цел, но третата изглежда нямаше да пропусне. Съседният на първия изтребител атакуваше друг съветски бомбардировач. Едуардс забеляза, че руснаците бяха обмислили внимателно операцията. Те нападаха по целия северен хоризонт, оставяйки голямо разстояние между бомбардировачите, така че един изтребител не можеше да атакува едновременно повече от един или два. Беше почти като…

— Някой да е проверявал геометрията на тази формация? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? — Капитанът се огледа. — Защо не си на мястото си?

Едуардс не обърна внимание на глупавата забележка.

— Каква е вероятността те да се опитват да подмамят изтребителите ни навън?

— Скъпа примамка. — Капитанът отхвърли идеята. — Според теб те са могли да изстрелят ракетите си от по-голямо разстояние. Може пък да не могат да летят толкова далече, колкото сме предполагали. По-важното е, че първата от тези ракети се намира на десет минути от нас, а последната е на пет или седем минути зад нея. И ние не можем да направим нищо.

— Да. — Едуардс кимна. Сградата, в която се помещаваха оперативният център и метеорологичната служба, беше двуетажна паянтова конструкция, която започваше да вибрира всеки път, когато скоростта на вятъра превишеше петдесет възела. Лейтенантът извади една дъвка и започна да дъвче. След десет минути сто ракети, всяка от тях носеща около един тон експлозив — или ядрена бойна глава, — щяха да започнат да падат наоколо. Срочнослужещите и разчетите, които се опитваха да подготвят самолетите за излитане, щяха да пострадат най-много. Неговата работа беше само да не се пречка. Това го караше да се срамува малко. Страхът, който започваше да усеща, го караше да се срамува още повече.

Всички F-15 от ескадрилата вече бяха във въздуха и се движеха на север. Последните „Бекфайър“ току-що бяха изстреляли своите ракети и обръщаха на североизток на пълна мощност, докато американските изтребители ги гонеха със скорост хиляда и двеста възела. Три от прехващачите изстреляха ракети и успяха да свалят два съветски бомбардировача и да повредят трети. Главният диспечер на „Сентри Едно“ забеляза, че изтребителите „Зулу“, които бяха успели да излетят не можеха да настигнат руските „Бекфайър“. Той се изруга мислено, че не ги беше изпратил да подгонят по-старите и не толкова ценни Ту-16, при които може би щяха да имат по-голям успех. Вместо това той им нареди да намалят и заповяда на подчинените си диспечери да им дадат вектор към свръхзвуковите ракети.