Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Пилот — отвърна тактическият координатор след тридесет секунди. — Кефлавик не е в ефир. Оперативният ПЛБ център го няма; кулата също не отговаря. Опитвам се да вдигна „Сентритата“. Може би ще успеем да изпратим един-два изтребителя.

— Добре, но продължавай да опитваш да се свържеш с Кефлавик. Активирам радара. Ще се опитам да разбера откъде са дошли. Активирам и Харпуните.

Едуардс разучаваше пораженията през бинокъл, когато чу съобщението по радиото, но не можеше да му отговори. „Какво да правя сега?“ Той се огледа и видя една полезна вещ — радиостанция „Хамър Ейс“. Той нарами раницата с апарата и се втурна надолу по стълбите. Трябваше да намери офицерите от морската пехота и да ги предупреди.

Десантните лодки навлязоха в залива Джупивогур и минута по-късно стигнаха до сушата на по-малко от миля от базата на ВВС. Войниците в тях се зарадваха на по-гладкото возене, когато машините им се подредиха в редица на разстояние триста ярда една от друга и поеха през равния, скалист терен към базата на НАТО.

— Какво, по дяволите… — каза един ефрейтор от морската пехота. Подобно на някакъв изгладнял динозавър, на хоризонта се появи масивен предмет, който очевидно се движеше по сушата с голяма скорост.

— Хей, ти! Ела тук! — изкрещя Едуардс. Един джип с трима срочнослужещи в него спря, след което се засили към офицера. — Заведете ме веднага при командира си!

— Командирът е мъртъв, сър — каза сержантът. — Командващият поста беше улучен и загина, господин лейтенант!

— Къде е заместникът му?

— В основното училище.

— Тръгвайте, трябва да им съобщя, че откъм морето идват няколко лоши момчета… мамка му! Ти си имал радио.

— Опитах се да се обадя, сър, но няма отговор. — Сержантът зави на юг по международната магистрала. Ако се съдеше по дима, най-малко три ракети бяха паднали на пътя. От малкия град, който някога беше съставлявал военновъздушната база Кефлавик, бяха останали само горящи развалини. Няколко души в униформа тичаха насам-натам и вършеха неща, които Едуардс нямаше време да обмисли. Дали изобщо някой командваше?

Основното училище също беше улучено. Едната трета от сградата, която не се беше срутила, представляваше огнена маса.

— Сержант, тази радиостанция работи ли?

— Тъй вярно, сър, но е настроена на честотата на патрулите от охраната.

— Ами, сменете честотата тогава!

— Слушам. — Сержантът набра нова честота.

„Лебедите“ се бяха групирала по двойки и бяха спрели на четвърт миля пред периметъра на базата. Носовите им врати се отвориха и от тях излязоха по две щурмови машини на пехотата БМД, последвани от минометните разчети, които веднага започнаха да подготвят оръжието си. 73-милиметровите оръдия и ракетните установки на минитанковете започнаха да обстрелват защитните позиции на морската пехота, докато войниците от всяка машина напредваха бавно и умело, използвайки прикритието на терена и огневата си поддръжка. Щурмоваците бяха подбрани от воювали в Афганистан поделения и до един бяха ветерани от много сражения. „Лебедите“ затвориха вратите си и се върнаха към брега, откъдето щяха да натоварят още пехотинци. Части от два елитни въздушнодесантни батальона вече атакуваха една рота морски пехотинци.

Ужасените съобщения по взводните радиостанции бяха отчайващо ясни. Електричеството в базата беше прекъснато, а с него и основните радиовръзки. Офицерите от морската пехота бяха мъртви и нямаше кой да координира отбраната. Едуардс се зачуди дали изобщо някой знаеше какво става в действителност, но реши, че това вероятно няма никакво значение.

— Сержант, трябва да се разкараме оттук!

— Искате да кажете да избягаме!

— Искам да кажа да се измъкнем и да докладваме за случилото се. Изглежда, че загубихме това сражение, сержант. Някой трябва да докладва за това, за да не изпращат повече самолети към това летище. Кой е най-прекият път до Рейкявик?

— По дяволите, сър, там вътре има морски пехотинци…

— Да не искаш да те заловят руснаците? Ние загубихме! Казах, че ще докладваме и ти ще правиш това, което ти наредя, сержант! Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър.

— Как сме с оръжието?

Един редник изтича до развалините на училището. Един морски пехотинец лежеше по очи до сградата и край него се разливаше локва кръв, изтичаща от някаква невидима смъртоносна рана. Редникът се върна с автомата M-16 на убития, полеви комплект и паласка с пълнители и ги подаде на Едуардс.