Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Захванати ли сме?

— Още не. — Очите на Айсли се плъзнаха по инструментите, предупреждаващи за опасност. Нито един радар за насочване на ракети не беше фокусирал излъчването си върху фризбито. — Минаваме под целта.

— Добре. Изкачваме се. — Елингтън дръпна лоста назад и включи на пълна скорост. Двигателите на F-19A му осигуряваха скорост едва 1,3 пъти по-голяма от тази на звука , но точно сега се налагаше да използва цялата им мощност. Според метеоролозите, облаците се намираха на височина двадесет хиляди фута, а съветският Ил-76 щеше да се намира на пет хиляди фута над тях. Сега фризбито беше уязвимо. Американският изтребител вече не можеше да използва прикритието на терена, а двигателите му даваха максимално силно излъчване, което го правеше лесно откриваем. „Побързай, сладурче…“, помисли си пилотът.

— Оп-па-ла! — извика Елингтън в микрофона, когато изтребителят му се вряза в облаците и системите за нощно виждане моментално му показаха целта, която се намираше на пет мили пред него и се опитваше да се скрие в пелената от облаци. Твърде късно. Скоростта на приближаване беше почти хиляда мили в час. Полковникът центрира мерника си върху целта. В слушалките на шлема му прозвуча писукане, което показваше, че бойните глави на ракетите бяха захванали целта. Десният му палец свали предпазителя на спусъка, след което показалецът му натисна спусъка два пъти. Ракетите бяха изстреляни в интервал от половин секунда. Ярките пламъци от двигателите им го заслепиха, но той не свали очи от тях до целта, по време на целия им полет, който продължи осем секунди. И двете ракети се насочиха към десния борд на съветския самолет. На тридесет фута от него се взривиха активираните чрез лазер неконтактни детонатори и въздухът се изпълни със смъртоносни осколки. Всичко стана твърде бързо. Двата двигателя от дясната страна на целта експлодираха и „Илът“ започна да се спуска стремглаво надолу. Само след няколко секунди се изгуби в облаците.

„Господи! — помисли си Елингтън. — Изобщо не приличаше на филмите. Целта беше улучена и падна моментално. Е, добре, това беше доста лесно. Основната цел е поразена. Сега остава най-трудното…“

Радарните техници на борда на кръжащия над Страсбург американски E-3A „Сентри“ със задоволство отбелязаха, че и петте съветски радарни самолета бяха свалени само за две минути. Технологията „стелт“ беше свършила работа и изтребителите наистина бяха успели да ги изненадат.

Бригадният генерал, който командваше операция „Страната на сънищата“, се наведе напред в командния си стол и включи микрофона си.

— Тръбач, Тръбач, Тръбач — каза той и изключи микрофона. — Добре, момчета. Дайте им да разберат.

Сто нисколетящи щурмови изтребителя се откъснаха от множеството тактически натовски самолети край границата и се устремиха към земята. Половината от тях бяха F-111F „Аардварк“, а останалите — GR-1 „Торнадо“. Към крилата им бяха закачени резервоари с гориво и управляеми бомби. Те последваха втората вълна от фризбита, която вече беше навлязла на шестдесет мили във въздушното пространство на Източна Германия, разгръщайки се по посока на наземните си цели. Зад тях прехващачите „Ийгъл“ и „Фантом“, насочвани от кръжащите над Рейн E-3A, започнаха да изстрелват ракетите си с радарно насочване по съветските изтребители, изгубили въздушнопреносимите си диспечери. Най-накрая трета група натовски самолети се устреми към земята в търсене на наземните радарни станции, които щяха да заменят свалените илове.

На няколко мили от целта си Елингтън направи заход на височина хиляда фута. Целта беше двоен мост над река Елба, състоящ се от две бетонни арки, разположени на петстотин ярда една от друга, и две платна за движение. Красиви мостове. Дюк предположи, че мостът е строен през тридесетте години, тъй като този главен път от Берлин към Брауншвайг беше една от първите магистрали в Германия. „Може би дори старият Адолф е минавал по тези мостове — помисли си той. — Толкова по-добре.“

Телевизионната система за нощно виждане, вградена в прицелната му система, показваше колона от руски танкове Т-80 да преминава по мостовете в посока запад. Елингтън се вгледа в изображението на телевизионния екран. Това можеше да бъде единствено вторият ешелон на армията, която трябваше да нападне НАТО. На кота 76, на юг от мостовете, беше разположена зенитна ракетна батарея SA-6, чиято цел беше защитата на пътя. Досега разчетите й вероятно бяха приведени в пълна бойна готовност. Слушалките му постоянно писукаха от сигналите в неговата система за откриване на заплахи, докато радарите на двадесет батареи на противовъздушна отбрана (ПВО) прочесваха непрестанно небето над самолета му. Ако само един от тях получеше добро отражение… „Въпрос на случайност“ — помисли си мрачно Елингтън.