Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Да не искате да се лишите от живота си за нищо, Андрей Илич? — запита той. — Копелетата ме натъпкаха с наркотици и научиха достатъчно, за да ви избият до един. Не можех да им позволя да го направят.

— Имам граната със свален предпазител! — каза високо капитанът. — Ще я хвърля в микробуса. — Преди някой да успее да го спре, той вече я беше хвърлил в превозното средство. Миг по-късно микробусът се взриви, унищожавайки картите и плановете за оттеглянето на групата. За пръв път от една седмица на лицето на Чернявин се появи усмивка.

— Браво на теб, Андрюшка! — каза той.

Две други групи със специално предназначение нямаха такъв късмет и бяха изненадани в близост до целите си от германски отряди, които знаеха за залавянето на Чернявин. Но във Федералната република имаше още двадесет съветски отряда, а и не всички обекти на НАТО бяха получили предупреждението навреме. На двата бряга на Рейн избухнаха двадесет ожесточени престрелки. Една война, в която щяха да се включат милиони, беше започнала от отделения и взводове, които отчаяно се биеха в мрака.

На повечето хора гледката сигурно щеше да им се стори страшна. На височина хиляда и двеста метра бяха надвиснали плътни облаци. Той летеше в проливен дъжд който по-скоро се чуваше, отколкото виждаше в тъмната нощ, а мрачните сенки на дърветата сякаш протягаха ръце, за да хванат изтребителя му. Само някой луд можеше да лети толкова ниско в такава нощ, но това беше добре дошло за него и той се усмихна в кислородната си маска.

Полковник Дъглас Елингтън галеше с върховете на пръстите си лоста за управление на своя щурмови изтребител F-19A 25 25 Официално няма изтребител с такава номерация. Обявеният след F-18 „Хорнет“ е F-20 „Тайгършарк“. — Бел. Dave „Гоустрайдър“, докато другата му ръка си почиваше върху ръчките за газ, разположени една до друга на лявата стена на кабината. Холографският дисплей върху предното стъкло показваше въздушна скорост от 625 възела, височина от сто и шест фута и курс 013. Цифрите бяха заобиколени от едноцветно изображение на терена пред него. Изображението се подаваше от насочена напред инфрачервена камера, вградена в носа на самолета и се подсилваше от невидим лазер, който сканираше подстилащата повърхност осем пъти в секунда. Големият му шлем имаше очила за нощно виждане, които осигуряваха периферното му зрение.

— Голям шум вдигат над нас — докладва вторият пилот. Майор Дон Айсли наблюдаваше радарните сигнали и радиопредаванията, както и инструментите на самолета. — Всички системи в номинала, разстояние до целта деветдесет мили.

— Добре — отговори пилотът, чиито колеги автоматично му бяха лепнали прякора Дюк, заради фамилното му име и слабата му прилика с известния джазов музикант.

Елингтън се наслаждаваше на мисията си. Изтребителят се движеше на север на пределно ниска височина над хълмистия терен на Източна Германия и тяхното „Фризби“, което никога не се издигаше на повече от двеста фута над земята, подскачаше нагоре-надолу от постоянните промени, които пилотът правеше в курса.

Самолетът беше производство на „Локхийд“ и създателите му го бяха нарекли „Гоустрайдър“. Пилотите бяха дали на тайно разработения по технологията „стелт“ невидим щурмови изтребител F-19A прякора Фризби. Самолетът нямаше ъгли, нито пък правоъгълни елементи, което позволяваше на радарните лъчи да отскачат от корпуса му, без да го засичат. Неговите турбовитла с голям обход бяха проектирани така, че в най-лошия случай даваха само замъглена сигнатура на радарите. Погледнати отгоре, крилете му наподобяваха формата на катедрална камбана. Погледнати отпред, те се извиваха някак странно към земята, на което се дължеше и прякорът, който летците му бяха дали. Въпреки че вътрешността на изтребителя представляваше последна дума на електронната технология, активните му системи се използваха рядко. Радарите и радиостанциите създаваха електронен шум, който можеше да бъде засечен от врага, а това щеше да отнеме предимството на изтребителя, което се състоеше в това, че той създаваше илюзията, че изобщо не съществува.

Далече над главите им, от двете страни на границата, стотици самолети играеха смъртоносна игра на блъфиране, устремявайки се към границата само за да се върнат обратно малко преди да я достигнат, като и двете страни се опитваха да подмамят противника си да започне пръв боя. Всяка от страните разполагаше с въздушнопреносими радарни самолети, които можеха да направляват въздушния бой, така че да осигурят предимство в една война, за която малцина знаеха, че вече беше започнала.